Странните талисмани на Артър Пепър [bg]

След това смени фамилията си отново на Пепър. Така или иначе, Луси Пепър звучеше толкова по-добре от Луси Браниган. Бързо и безмълвно тя разчисти къщата от спомени за Антъни и изхвърли в кофата за боклук всички листовки за бебешко мляко, ваучери за памперси и подплънки за кърмене. Старото ѝ име я караше да се чувства по-силна, по-способна отново да се изправи пред живота.

И сега стоеше пред къщата, в която беше израснала, където родителите ѝ хиляди пъти бяха сменяли собствените ѝ памперси. Заля я топло чувство. Усмихна се и натисна звънеца.

През изрисуваното с маргаритки стъкло на входната врата се виждаше палтото на баща ѝ, закачено в коридора. На изтривалката имаше купчина писма. Странно, че все още не бе прибрал пощата.

Натисна звънеца още веднъж и почука на вратата. Нищо.

Погледна нагоре и видя, че прозорците са затворени. Мина през пасажа отстрани на къщата към задната градина, но от него нямаше никаква следа.

Луси присви очи на ярката слънчева светлина. Ако го откриеше, може би щеше да успее да го убеди да отидат до градинския център. Денят беше прекрасен.

Беше свършила работа един час по-рано. Училището имаше спортен ден и всъщност тя трябваше да е там и да слага лепенки на наранени колене или да помага в сервирането на портокалов сок. Но докато гледаше децата да залитат в състезанието с яйце и лъжица, тя усети дълбока потребност да види баща си. Сега, когато Дан живееше в Австралия, а майка ѝ си беше отишла, той беше единственият близък от семейството, който ѝ беше останал. И тя се бе престорила, че има мигрена, и си бе тръгнала, далече от смеха и ръкоплясканията за началото на щафетните игри.

Луси се повдигна на пръсти, сви ръце около очите си и надникна през задния прозорец. Папратта Фредерика изглеждаше обзета от самосъжаление. Листата ѝ се къдреха леко по краищата. Баща и се беше вманиачил с това растение.

След това ѝ хрумна ужасна мисъл. Можеше да е умрял. Можеше да е паднал по стълбите или да е умрял в леглото като майка ѝ. Можеше да е проснат на пода в банята и да не може да помръдне. О, Господи. Започна да я обзема паника. Отиде отново откъм предната част на къщата.

— Мога ли да ви помогна? — извика един мъж от градината отсреща. Беше съседът на баща и, онзи, който носеше бандана. Луси го беше виждала и по-рано. Той се беше облегнал на косачката си и сякаш държеше малка кафява купа, обърната с дъното нагоре.

— Минах да видя баща си. Но не отваря. Притеснявам се да не е паднал или нещо такова. Вие сте Тери, нали?

Луси се огледа и след това пресече улицата.

— Точно така. Не се притеснявайте. Баща ви излезе сутринта с един куфар.

Луси прокара ръка през косата си.

— Куфар? Сигурен ли сте?

— Ъхъ. Мисля, че отиваше в къщата на онази жена. Тази с ягодовата коса.

— Бернадет?

Веднъж Луси се бе отбила да види баща си и я бе видяла да седи в кухнята на мястото на майка ѝ. Беше направила топли кифлички с наденички. Луси не готвеше. Тя слагаше неща в микровълновата или на грила.