Професии за резиденти ((1974 г., фантастичен роман, том 1))
- Автор:
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Професии за резиденти ((1974 г., фантастичен роман, том 1))». Краткое содержание книги:
Опасенията дойдоха оттам, че започнаха да виждат децата все по-често да се милват и прегръщат. През топлите летни дни те дори заспиваха прегърнати и представляваха най-дивната картина, която можеше да си въобрази някой майстор-пасторалист. Защото не липсваха и кученца, и агънца, и какви ли не още лечителни трикове на новия доктор /впрочем, децата не знаеха, че е лекар — той беше „добрият чичко от приказките“, който също като тях ненавижда болницата и ужасните доктори в бели престилки, които искат да се обличаме/. Първият голям удар на Паркинсън беше самото негово разсъбличане гол. Децата така се привързаха към него, че Нунгрен, която нямаше баща, започна да му вика „мили татко“. Никой, за нищо на света, не бе в състояние да раздели Фени от Нунгрен, нито двамата — от „чичко и татко Дениъл“. Един черен ден обаче Паркинсън бе извикан по спешност в правителствената психиатрия на Белия дом за консултация, и откъдето, по странни причини, не се върна. Говореше се, че бил обявен за побъркан, шпионин или не знам още какъв си и сега се водеше безследно изчезнал. Враговете му в клиниката веднага ликвидираха неговия метод, за да не бъдат обвинени и те от целомъдрената наука за „насадители на разврат“ — и Фенимър и нещастната Нунгрен отново отидоха зад решетките.
Те се гледаха от далечните болнични прозорци по цял ден, късаха се от плач и Нунгрен заспиваше, а Фенимър обикновено припадаше от изтощение. Един ден, когато го водеха на преглед, Фенимър успя да се изтръгне от лапите на санитарите и скочи от стълбището на третия етаж. Да, той беше наистина необикновено дете.
Два месеца лежа целият в гипс. От тогава за цял живот му остана белег на лявото рамо. Белегът приличаше на буквата „N“ и може би затова Фенимър запомни завинаги името на Нунгрен. Тази буква се издълба дълбоко и незаличимо и в сърцето му, като никога незаздравяваща рана, която изигра решаваща роля през всичките години на неговото бурно детство и юношество.
След като се „излекува“, Фенимър Туинсън заскита с родителите си по цяла Америка. Техният „Вилис“ с фургон беше видял всички възможни пътища, баири и аутостради. Пътуващ кореспондент, баща му, мистър Туинсън, пращаше сензационни информации по всички възможни вестници и списания и пишеше пътеписи. Беше много нашумял и търсен заради пресекващите дъха случки, описания и сюжети. Той вземаше материал направо от живота на средния американец, но никой не вярваше, че всичко, което Джек Туинсън пише, е чиста истина. Пък дори и да измисляше всичко от игла до конец, пак щеше да му бъде простено и да го четат с настървение, защото всичко, което човек може да си помисли, в Америка е възможно. При това Джек Туинсън бе изненадващо добър разказвач. И най-простата случка той можеше да предаде с такъв виц, с такъв ироничен подтекст, че първото нещо, което търсеха обитателите на новия свят във всеки вестник и списание, бе неговото име. Така звездата му гря цели осем години.
По този начин малкият Фенимър се научи да чете още на три години. Той не знаеше що е приказка. Майка му, разбира се, избяга, а баща му нямаше време за възпитание. Приказките на Фенимър Туинсън бяха кореспонденциите на неговия родител, които детето веднага изчиташе от игла до конец и ги запомняше наизуст. На седемгодишна възраст той вече беше енциклопедия на бащиното си творчество и умееше да разсмива от сърце гостите или, по-скоро, домакините, при които те бяха в момента на гости. Епиграмите и епитафиите на мистър Джек пък бяха връх на всичко. Всички припадаха от смях. Мистър Туинсън никога не се спря, за да изучи прилично сина си, както си му е ред. Училището на Фени беше цяла Америка — такава, каквато е. А неговият татко бе умен и учен и не общуваше само с простолюдието. Той описваше и срещите си с големи и известни личности, взимаше интервюта, и като им придаваше формата на сериозни информации, пускаше вътре такъв тънък виц, че всеки нормален читател можеше да се спука от смях. Интервюираше артисти; интервюираше губернатори и техни съпруги; интервюираше религиозни лидери и техните бабички; интервюираше бизнесмени, изобретатели, философи… Малкият Фенимър беше усвоил един отвратителен навик, в най-сериозният момент да зададе такъв въпрос, че истинското намерение на бащата изведнъж да лъсне с цялата си комичност и сам интервюираният, комуто беше известна славата на тази американска журналистическа звезда, загубваше изведнъж цялата си пуешка важност и се заливаше от смях под начумерения поглед на мистър Джек, който дърпаше сина си за ухото; но скоро и сам той предаваше фронта. Рядко, само когато обектът на тази наслада бе някой изключителен тъпак или темерут от класа, Фенимър изяждаше пердаха, а баща му се чудеше как да скърпва конците.