От светлина родени
- Автор: Нади Беа
- Серия: Приказки за боговете #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «От светлина родени». Краткое содержание книги:
И точно тогава чу радостния вик на диабата. Борбата между противниците изведнъж спря и всички отправиха взор в далечината. Тимон изтръпна и също спусна меча си. Настана всеобщо примирие.
Аниор кацна пред него и Тимон едва се удържа на крака от изненада и яд. Не проумяваше как този диабо бе успял да се освободи от тази магическа мрежа. Предусети загубата си. Знаеше, че всичко вече е решено.
— Предлагам временно да прекратим тази война — обърна се Аниор сурово към Тимон. След това погледна към Нериф, който едва стоеше на крака, подкрепян от Гивок.
— Нериф! — извика Аниор, забравяйки за Тимон, и се хвърли към него. Прегърна го и внимателно го спусна на пода. Шепнеше: — Прости ми, Нериф — и го галеше нежно.
Нериф се притисна щастлив към приятеля си и промълви:
— Аниор, толкова се радвам, че се върна — и загуби съзнание. Продължавайки да притиска Нериф към гърдите си, Аниор повдигна глава и погледна Тимон. Той се олюляваше със сведени очи, стискайки устни. И тогава Аниор разбра от какво най-много се нуждаеше Тимон.
Остави Нериф на грижите на Гивок и се изправи пред него. Изучавайки го още малко с поглед, Аниор попита:
— Ти знаеш ли какво търсиш със своите набези, Тимон?
В отговор получи само един злобен поглед. Но Аниор продължи:
— Търсиш това, което всички търсят — търсиш любовта. Не ти трябва царство, не ти трябва хубава планета. Сам се залъгваш с желанието си за власт. Искаш да бъдеш обичан и да обичаш. Защото ако постигнеш това, другото вече е без значение. Но не можеш да намериш тези чувства у себе си.
Аниор притисна ръката до гърдите си, затвори очи и се концентрира дълбоко. После бавно я отлепи оттам и в отворената му длан светеше ярко малко кълбо енергия. Тимон го погледна ужасен. Стоеше като парализиран пред него, с широко отворени очи.
— Намерих какво да ти подаря, Тимон, за да ти помогна. Ще ти дам от своята любов, от копнежите и мъките си. Имам много от тях и остатъкът ще ми стигне за цял живот.
Той протегна това светещо кълбо към Тимон и го залепи към гърдите му.
Тимон изстена и падна на колене. Свил се от силна болка в сърдечния си център, той покри лицето си с ръце и се обви в черна мъгла. Чувстваше как тази чужда енергия се разлива в него, как всяка фибра на астралното му тяло бе обхваната от непознато трептене, което направо го разкъсваше. В него се надигна силно желание да умре, да се разтвори в нищото. И заедно с това — копнеж към светлина, по-ярка от всяка звезда. Появи се някакъв спомен за чувство, което никога не бе изпитвал, чувство на върховно щастие и пълен покой. Споменът породи желание, желание, което нарасна неудържимо. Но заедно с желанието идваше и осъзнаването, че то не можеше да бъде задоволено. Защото там, където търсеше удовлетворяването му, намери само пустота. Дълбокият мрак го поглъщаше, но не успя да намали копнежа към светлината. Отчаян се бореше да излезе от мрака и болката му беше съюзник и му даваше сила.
Аниор го хвана за рамене и му помогна да стане. Погледна в широко разтворените му очи и каза много меко:
— Нека тази болка ти помогне да намериш пътя си.
Обърна се към чакащите го диаба и рутези и извика:
— Войната свърши!
В отговор получи всеобщ рев от радост. И диабата, и рутезите наскачаха на крака, захвърлиха оръжието. Тези, които допреди малко се бяха били ожесточено, сега се прегръщаха и въртяха като в луд танц. Извиняваха се за раните, които си бяха нанесли, и се отпускаха уморени един до друг.
Тимон погледна тази картина и отново се сви от болка. В него заговори съвестта, един глас, който отдавна не бе чувал. Спомни си времето, когато рутезите бяха най-старателните работници, които можеше да си пожелае един Създател. Тогава на тази злощастна за него планета те управляваха една физическа раса, в която страстите бушуваха с неудържима сила, и въпреки това успяха да пренасочат тази разрушителна енергия в съзидателна. Не познаваше друга планета, където с такава енергия се строеше, изобретяваше, променяше природата. Отдавна жителите му я бяха напуснали, все в стремеж да завоюват нови територии, където да прилагат творческата си мощ.
И когато той бе наказан, рутезите до един го съжалиха и най-привързаните тръгнаха с него с мисълта да му помогнат да преодолее по-бързо последствията от грешките си. Но бяха прекалено меки и вместо той да се оправи под тяхното влияние, той ги бе подчинил на волята си. От миролюбиви и весели същества ги бе превърнал в ловки войни. Бе ги използвал безскрупулно за свои си цели и бе уплел и себе си, и тях във все по-лоша съдба. Сега не само той трябваше да изкупва вината си, но и те заедно с него.
Аниор го гледаше и като че ли разбираше какво става с него. Попита с топлота в гласа: