Просто шеметен фарс [bg]

Времето си беше все така чудесно. Перести облачета плуваха по небето от най-чист лазур като снежни галеони, направени от деца. Цяла Венеция край него се занимаваше с удоволствията си и с усилията си. Тежко натоварени с дрехи и храни шлепове бавно се носеха по Канале Гранде. Плоските им носове, нашарени с весели багри, стърчаха над ситните вълнички. Шлеп-катафалка — цял в лъскаво черно и в сребро — безшумно се плъзна надолу. Варакосаният ковчег бе привързан към шлепа; на палубата зад ковчега стояха хора в траурни дрехи. Прокънтяха църковни камбани. Тълпата бързаше насам-натам по алеите. С надута походка премина някакъв човек, облечен в пъстроцветни дрипи, окичени с подрънкващи звънчета — без съмнение комедиант, ангажиран от някой театър. Групичка от пет монахини бързо се шмугна край него — големите бели криле на шапките им сякаш бяха готови да ги издигнат в небесата. На един кнехт, край редица привързани гондоли, някакъв здравеняк, облечен в бял сатен и с широкопола шапка, със скицник и цветни пастели в ръка се мъчеше да пресътвори Канала така, че да си личи, че е той.

Аззи доближи момъка.

— Май пак се срещнахме.

Бабриел вдигна поглед. Ченето му увисна.

Аззи се наведе и се вгледа в скицата.

— Този изглед ли рисуваш?

— Да. Не си ли личи?

— Малко трудничко го познах — призна си Аззи. — Тези линии тук…

Бабриел кимна.

— Знам, сбъркал съм ги. Перспективата е нещо мъчно за овладяване, но си помислих, че си струва да се пробвам.

Аззи отново присви очи.

— Е, наистина не е лоша за аматьор. Изненадан съм да те видя тук. Мислех, че си се върнал в Рая.