Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Когато минаваше покрай жилището на един ратай, то чу квакане на гъска и видя на стълбата бяло перце. Ето къде беше гъсокът! Джуджето бе вървяло досега по лъжлива диря! Без да мисли за прислужничките и момчетата, които го гонеха, то се покатери по стълбата на пруста. По-нататък обаче не можа да отиде, защото вратата беше затворена. То чуваше как вътре гъсокът крещи и се моли, но не можеше да отвори, за да влезе. Потерята се приближаваше все повече и повече, гъсокът в стаята крещеше все по-жално. В този критичен момент джуджето най-сетне събра кураж и зачука по вратата с всички сили.
Едно дете отвори и джуджето надникна в стаята. В нея седеше една жена. Тя държеше здраво гъсока и се готвеше да му подреже крилата. Нейните деца го бяха намерили и тя нямаше да му направи нищо лошо. Просто смяташе да го пусне при своите гъски, но преди това искаше да му подреже крилата, за да не може да избяга. Но за гъсока нямаше по-голямо нещастие от това и той викаше и протестираше с всички сили.
Какво щастие, че жената не бе почнала по-рано! Под ножицата бяха паднали само две пера, когато вратата се отвори и джуджето застана на прага. Жената не беше виждала подобно нещо. Тя помисли, че това е злото джудже, изпусна уплашено ножицата, плесна ръце и забрави, че трябва да държи гъсока.
Щом се почувствува свободен, гъсокът се спусна към вратата. Без да губи време, той сграбчи джуджето за яката и го понесе. А на стълбите разпери криле и се вдигна във въздуха. После с бързо движение настани, джуджето върху гладкия си гръб.
Двамата изчезнаха във въздуха, а хората във Витшьовле стояха като заковани и зяпаха подире им.
В парка на Йоведския манастир
През деня, докато гъските се забавляваха с лисицата, момчето спа в изоставената хралупа на една катеричка. Когато надвечер се събуди, то се размисли и се натъжи. „Сега гъските ще ме върнат в къщи, а аз как ще погледна в очите татко и мама!“ — мислеше си то.
Но когато отиде при дивите гъски, които се къпеха в езерото Вомб, никоя от тях не спомена нито дума за връщане. „Сигурно смятат, че белият гъсок е много уморен, за да си тръгне за в къщи заедно с мен тази вечер“ — помисли си момчето.
Сутринта гъските се събудиха още щом се развидели, доста преди изгрев слънце. Момчето беше сигурно, че ще се връщат в къщи, но, кой знае защо, дивите гъски взеха и него, и гъсока на утринната си разходка. То не можеше да разбере защо отлагат заминаването, но предположи, че дивите гъски не искат да пуснат гъсока на такъв дълъг път, преди да се е нахранил добре. Както и да е, то се радваше на всяка минута, която забавяше срещата с родителите му.
Дивите гъски летяха над Йоведския манастир, който се намираше в прекрасен парк източно от езерото. Той беше много живописен с големия си замък, с хубавия си двор, постлан с плочи и обграден с ниски стени, с беседки, с красива стара градина с жив плет, със сводове от зеленина над алеите, с езерца, водоскоци, чудни дървета, ниско окосени морави и лехи с пролетни цветя.
Когато дивите гъски прелетяха над манастира в ранния утринен час, там още не се виждаше жива душа. Щом се увериха, че няма никого, те се спуснаха над кучешката колиба и почнаха да викат:
— Каква е тая къщурка? Каква е тая къщурка?
Кучето веднага изскочи от колибката и почна разярено да лае срещу тях.
— Това според вас къщурка ли е, скитници такива? Нима не виждате, че това е голям каменен замък? Не виждате ли какви прекрасни стени има и колко прозорци, и какви големи врати, каква хубава тераса, бау, бау, бау? И вие наричате това къщурка?! Не виждате ли двора, не виждате ли градината, оранжериите, мраморните статуи? И това вие наричате къщурка? Нима къщурките имат такива паркове с букови гори и лещаци, с дъбови и борови гори, пълни с елени, бау, бау, бау? Това ли е според вас къщурка? Виждали ли сте къщурка да е обградена с толкова много постройки, та да прилича на цяло село? Виждали ли сте къщурка, която да има собствена черква и жилище за свещеника и да владее стопанство и чифлици, работнически и ратайски жилища, бау, бау, бау? Това ли е според вас къщурка? На тази къщурка принадлежи най-голямото имение в Сконе, просяци такива. Отгоре вие не можете да видите нито едно късче земя, което да не принадлежи на тази къщурка, бау, бау, бау!
Всичко това кучето излая на един дъх, а гъските кръжеха над двора, докато то млъкна. Тогава те извикаха:
— Защо се сърдиш толкова? Ние не питахме за замъка, а само за твоята къщурка.
Като чу тази шега, момчето най-напред се засмя, но после изведнъж стана сериозно. „Като си помисля само колко такива шеги ще чуя, ако мога да отида с дивите гъски чак до Лапландия! — каза си то. — След това, което ме сполетя, едно такова пътуване би било за мене най-хубавото нещо.“