Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Бих дал живота си за министър-председателя — казваше баща й. — Той е велик мъж.
— Той държи чехите където им е мястото — казваше майка й. — Без тях хусарите16 щяха да маршируват по Клапхам17, а ти не би искала това, нали, скъпа?
Кити предполагаше, че не го иска.
Тримата живееха в една от прилепените една до друга къщи в предградието Балъм в Южен Лондон. Домът им беше малък — с всекидневна стая, кухня на долния етаж и малка баня в задната част. На горния етаж имаше малко коридорче и две спални — на родителите на Кити и нейната собствена. В коридорчето висеше дълго, тънко огледало, пред което през седмицата цялото семейство се изреждаше да си реше косите и да си оправя тоалета. Там баща й си играеше безкрайно с вратовръзката си. Кити не можеше да разбере защо той постоянно я връзваше и развързваше, постоянно прехвърляше парчето плат навътре, нагоре и навън, при положение че разликите след всеки опит бяха съвсем микроскопични.
— Външният вид е много важен, Кити — казваше той, оглеждайки поредния възел със сбърчени вежди. — В моята професия човек има само един шанс да направи впечатление.
Бащата на Кити бе висок, жилав мъж, непреклонен на вид и безцеремонен в изказванията. Беше управител на етаж в голям магазин в Централен Лондон и много се гордееше с тази си отговорност. Той се грижеше за отдела с кожените изделия: една голяма зала с нисък таван, приглушено осветена в оранжево и пълна със скъпи чанти и куфарчета, направени от обработена естествена кожа. Кожените стоки бяха луксозни предмети, което означаваше, че огромна част от клиентите бяха магьосници.
Кити бе посещавала магазина веднъж или два пъти и от тежката плътна миризма на обработена кожа винаги й се завиваше свят.
— Не стой на пътя на магьосниците — казваше баща й. — Те са много важни хора и не обичат никой да им се пречка в краката, дори хубави момиченца като теб.
— Как да позная кой е магьосник? — попита Кити. По онова време бе на седем и не бе сигурна.
— Винаги са добре облечени, лицата им са строги и мъдри и понякога носят изящни бастуни. Използват скъпи парфюми, но понякога все пак можеш да усетиш частичка от магията им: странни тамяни, необикновени химикали… Но ако помиришеш това, най-вероятно си прекалено близо до тях! Не им се пречкай.
Кити бе обещала искрено. Когато в отдела за кожени изделия влизаха клиенти, тя бягаше в далечните ъгли и ги наблюдаваше с огромните си любопитни очи. Съветите на баща й не помагаха особено. Всички, които посещаваха магазина, изглеждаха добре облечени, повечето носеха бастуни, а вонята на кожа скриваше всеки необикновен аромат. Но тя скоро започна да разпознава магьосниците по други следи: някаква твърдост в очите на посетителите, студен, заповеднически вид и най-вече едно внезапно сковаване в поведението на баща й. Винаги изглеждаше странно, когато говореше с тях, костюмът му се набръчкваше тревожно, а вратовръзката му нервно се изкривяваше. Леко се навеждаше и кланяше в знак на съгласие, докато говореха. Тези знаци бяха много незабележими, но за Кити бяха достатъчни и я смущаваха и дори плашеха, въпреки че не знаеше причината за това.
Майката на Кити работеше като рецепционистка във фирма „Перото на Палмър“ — стара фирма, скрита сред многото книговезци и производители на пергамент в Южен Лондон. Бюрото осигуряваше специални пера за писане на магьосниците, за да извършват заклинанията си. Обикновените пера цапаха, с тях се пишеше бавно и трудно и все по-малко магьосници ги използваха. Вместо тях персоналът на „Палмър“ използваше такива с топче на върха.
Професията позволяваше на майката на Кити да огледа самите магьосници, понеже от време на време някой от тях се отбиваше да провери новата стока. Тя считаше близостта им за вълнуваща.
— Тя бе толкова бляскава — казваше. — Дрехите й бяха от най-фина червено-златиста тафта18 — сигурна съм, че са купени директно от Византия! А беше и толкова властна! Като щракна с пръсти, всички подскочиха като скакалци на нейните заповеди.
— На мен пък ми звучи доста грубо — рече Кити.
— Ти си толкова малка, любов моя — каза майка й. — Не, тя беше велика жена.
Един ден, когато Кити беше на десет години, тя се прибра от училище и намери майка си разплакана в кухнята.
— Мамо! Какво е станало?
— Няма нищо. Ама какви ги говоря? Малко съм разстроена, Кити, опасявам се… опасявам се, че ме уволниха. О, Боже, какво ще кажем на баща ти?
16
Войници от леката кавалерия на Унгария, създадена през XV в. — Бел.прев.
17
Район в Южен Лондон. — Бел.ред.
18
Вид копринена тъкан. — Бел.прев.