Дъщеря на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дъщеря на Империята». Краткое содержание книги:
Потърка нервно превръзката на дясната си ръка.
— Майко на сърцето ми, да, девствена съм. Но разбирам отношенията между мъжа и жената. — Направи кръгче с палеца и показалеца на лявата си ръка и тикна вътре десния си показалец. Работниците и войниците използваха този знак за съвкупление. Жестът не беше мръсен, защото сексът присъстваше свободно в цуранския живот, но не подхождаше на лейди от велик дом.
Накоя беше твърде мъдра, за да се поддаде на подобна провокация.
— Господарке, знам, че си играехте с брат ти сред пастири и войници. Виждала си какво правят биковете и кравите. И не само. — Като се имаше предвид сгъчканият живот на цураните, двамата с брат й сигурно се бяха натъквали неведнъж на роби, заети с тази дейност.
Мара сви рамене, сякаш това не беше важно.
— Дете, ти разбираш отношенията на мъжа и жената тук.
— Дойката вдигна пръст към главата си. След това го опря до сърцето си. — Но не разбираш това — посочи слабините си — и това. Може да съм стара, но помня.
— Мара-ани, Управляващата лейди е воин — продължи Накоя. — Трябва да овладееш тялото си. Да победиш болката. — Гласът й се оживи. — Понякога страстта носи повече болка от всяка рана на меч. — Приглушената светлина на залеза през паравана замазваше грубите й черти. — Докато не опознаеш тялото си и не овладееш нуждите му, ще си уязвима. Твоите сили и слабости са силите и слабостите на дома Акома. Красив мъж, който шепне нежно в ухото ти и разпалва огън в слабините, може да те унищожи по-лесно и от хамой.
Мара се изчерви още повече.
— Какво предлагаш?
— Управляващата лейди трябва да е непоколебима. След смъртта на майка ти лорд Сезу взе мерки, за да е сигурен, че плътските желания няма да го накарат да действа глупаво. Похотта към дъщерята на погрешно избран дом можеше да унищожи Акома също толкова сигурно, колкото и изгубена битка. Докато ти беше в храма, той водеше тук жени от Тръстиковия живот…
— Накоя, той водеше такива жени и като бях по-малка. Помня. — Мара пое дъх и по острия мирис на акаси разбра, че робите се грижат за градината отвън.
Очевидно ароматният полъх нямаше ефект върху Накоя.
— Лорд Сезу не го правеше само за себе си, Мара-ани. Идваха и при Ланокота, за да може да се изучи и да не пада в капана на амбициозни дъщери и техните заговорничещи бащи.
Идеята за брат й и такива жени я обиди дълбоко, но присъствието на робите отвън я принуди да се държи прилично.
— Пак питам: какво предлагаш?
— Ще повикам мъж от Тръстиковия живот, опитен в…
— Не! — отсече Мара. — Не искам и да чуя за това!
Накоя не й обърна внимание.
— В доставянето на удоволствие. Той ще те научи…
— Казах не, Накоя!
— … на всичко необходимо, така че нежните докосвания и сладките думи в мрака да не те омаят.
Мара беше на ръба да избухне.
— Заповядвам ти да млъкнеш!
Накоя стисна устни. Гледаха се напрегнато и цяла минута никоя от двете не помръдна. Накрая старата дойка се поклони, така че челото й докосна възглавницата, на която бе коленичила — знак на робско покорство.
— Посрамих се. Обидих господарката си.
— Махни се! Остави ме!
Старицата се надигна. Шумоленето на дрехата и вдървеният поклон демонстрираха неодобрение. Мара отпъди и слугинята, която се появи да пита дали има нужда от нещо. Остана сама сред красивите калиграфски свитъци, които таяха жестоки и смъртоносни интриги, и се замисли за объркването си от думите на Накоя. Не можеше да назове страха, който се бе надигнал в нея.
Обгърна раменете си с ръце и тихо заплаха. Лишена от братската обич, заобиколена от заговори и невидими врагове, Господарката на Акома наведе глава и сълзите й закапаха по превързаната й ръка.
Чу се звън на камбана — сигналът за вечеря на робите. Работниците, които се грижеха за цветята в градината, оставиха инструментите си и се отдалечиха, а зад хартиената стена господарката им разбута свитъците, избърса подутите си от сълзи очи и повика слугите да отворят паравана на кабинета, за да влезе свеж въздух.
Беше уморена, но се стегна. Прехапа замислено устна и се опря на полираната рамка на паравана. Трябваше да има и друго решение, освен сватбата. Но какво?
Тежкото златно слънце се спускаше на запад. Над далечните ниви тегнеше жега и в небето нямаше птици. Събраните листа от акаси потрепваха на белокаменната пътека и ухаеха в приспивната тишина. Мара се прозя. Беше изтощена от мъка и притеснения.