Делириум
- Автор: Оливър Лорън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Делириум». Краткое содержание книги:
За Уилоу от години се носят подобни слухове. Тя е от онези момичета, които хората непрекъснато обсъждат. Косата й е дълга и Уилоу непрекъснато оцветява кичурите си в различни цветове. Спомням си, че веднъж, през първата година в гимназията, когато бяхме на посещение в някакъв музей, минахме покрай група момчета от „Спенсър“ и тя каза: „Ще ми се да целуна някой от тях право в устата“. Каза го толкова силно, че учителите я чуха. В десети клас я хванаха да се разхожда с момче, но й се размина само с предупреждение, защото не показваше признаци на делириум. Хората често правят грешки, това е заложено биологически, резултат от същия хормонален и химически дисбаланс, който понякога води до противоестествени връзки, когато момчетата са привлечени от момчета, а момичета от момичета. Тези импулси също се лекуват с процедурата.
Но този път нещата с Уилоу са сериозни и Хана пуска бомбата точно когато стигаме до центъра: господин и госпожа Маркс са се съгласили да преместят датата на процедурата на Уилоу с цели шест месеца. Тя ще пропусне дипломирането си, защото ще се подложи на лечение.
— Шест месеца по-рано? — повтарям смаяно. Тичаме вече двайсет минути, затова не съм сигурна дали причината за сърцебиенето ми е физическото усилие, или новината за Уилоу. Каквато и да е причината, аз се задъхвам повече от обикновено и гърдите ми тежат, имам чувството, че някой е седнал върху тях. — Не е ли опасно?
Хана сочи с глава надясно, към една пряка, и казва:
— Правили са го и преди.
— Да, но не е успешно. Забравили за страничните ефекти? За психическите проблеми? За слепотата?
Има куп причини, поради които учените не позволяват процедурата да се прилага на деца под осемнайсет, но най-важната е, че тя просто не е ефективна при по-младите. Освен това, не са малко случаите, когато води до лудост. Според специалистите, мозъкът и нервните връзки в мозъка на децата под осемнайсет са все още нестабилни, не са се оформили напълно. Затова колкото по-възрастен си, процедурата действа по-добре, но хората се вкарват в програмата възможно най-скоро след осемнайсетия им рожден ден.
— Явно са решили, че рискът си заслужава — казва Хана. — Иначе знаеш каква е алтернативата: amor deliria nervosa. Най-страшната от страшните болести.
Това е ключовата фраза във всяка статия, есе и памфлет, свързани с делириума; Хана ги повтаря с равен тон и това още повече затяга възела в корема ми. Покрай всичките шантави събития, които се случиха вчера, бях забравила какво ми каза тя преди оценяването. Но сега си го спомням, спомням си и колко странно изглеждаше, колко тъмни и неразгадаеми бяха очите й.
— Хайде. — Усещам стягане в гърдите и левият ми крак започва да се схваща. Единственият начин да го преодолея, е да тичам повече и по-силно. — Хайде, давай на пълна скорост.
— Хайде!
Лицето на Хана разцъфва в усмивка и ние набираме скорост. Болката в гърдите ми се изостря и набъбва, разлива се по цялото ми тяло, нахлува изведнъж във всички мои клетки. Всеки път, когато петата на схванатия ми крак докосва тротоара, потръпвам. Винаги става така. След три-четири километра целият стрес, цялата тревога, озлобление и страх се трансформират в малки болезнени точки, едва успявам да дишам, не мога да си представя, че ще продължа напред, не мисля нищо друго, освен „не мога, не мога, не мога…“
И после, пак така изведнъж, всичко изчезва. От болката не остава и помен, от схващането също, примката около гърдите ми се отпуска и аз започвам да дишам по-леко. Едновременно с това щастието изпълва цялото ми същество: твърдата основа под краката ми, простотата на движенията, ритъмът на краката, които ме движат напред във времето и пространството, пълната свобода и волност, всичко това ме изпълва с радост и покой. Хвърлям поглед към Хана и от израза на лицето й разбирам, че се чувства по същия начин. Прехвърлила е границата. Тя усеща погледа ми, извърта глава и русата й опашка прави красива арка във въздуха. Вдига палец и ми се усмихва.
Странно нещо е животът. Никога не съм чувствала Хана толкова близка, колкото докато бягаме една до друга. Въпреки че не говорим, имам чувството, че сме свързани с невидима връв, тя съгласува движенията на ръцете и краката ни, води ни в един общ ритъм. Напоследък все по-често си мисля, че това ще се промени след процедурата. Хана ще си остане в Уест Енд, ще се сприятели със съседите си, с по-богати и по-важни хора от мен. А аз ще се преместя в някакъв скапан апартамент в Къмбърланд и няма да страдам за нея, нито ще си спомням какво е да тичаме една до друга. Вече ме предупредиха, че след процедурата може вече да не искам да бягам. Това е друг страничен ефект от лечението: хората често променят навиците си, губят интерес към нещата, които преди са им доставяли удоволствие.