Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Наистина ли мислиш, че ще можем да го направим за втори път? — попита Лиса тихо.
— Абсолютно. — Говорех уверено, благодарна, че тя не може да улавя моите чувства. Да избягаме първия път беше доста трудно. Но да го направим още веднъж… е, това вече си беше истинско, яко предизвикателство, да не говорим, че аз още не можех да измисля точно как да стане.
— Наистина ще го направиш, нали? — Тя се усмихна, но повече на себе си, отколкото на мен, все едно й бе хрумнало нещо забавно. — Разбира се, че ще го направиш. Това е толкова… — Въздъхна. — Не зная дали трябва да го правим. Може би… може би трябва да останем.
Примигнах удивено.
— Какво? — Не беше обичайният ми изблик на красноречие, но това бе най-доброто, което в момента успях да измисля. Никога не бях очаквала това от нея.
— Аз те наблюдавах, Роуз. Видях как говориш с другите ученици по време на часовете, как споделяш с тях толкова много неща за упражненията. Всичко това ти е липсвало.
— Не си струва да говорим за това — възразих аз. — Не и ако… виж, ако ти… — Не успях да довърша, но тя беше права.
Беше го разбрала. Липсваха ми другите начинаещи. Дори и някои от мороите. Но имаше и още нещо. Моята неопитност и изоставане се увеличаваха с всеки изминал ден.
— Може да е за добро — опитваше се да ме убеди тя. — Нямам толкова много… ти знаеш какво ме измъчваше преди. Вече не се чувствам така, сякаш някой непрекъснато ни следи или дебне.
Нищо не й отговорих. Преди да напуснем Академията, тя непрекъснато имаше чувството, че някой я следи, че все я преследват. Никога не бях видяла някакво доказателство в подкрепа на тези нейни страхове, но веднъж чух една от учителките ни да говори за подобни явления. Тази учителка беше госпожа Карп — привлекателна, въпреки че беше морой — с тъмнокафява коса и високи скули. Аз пък още тогава бях категорично убедена, че тя е пълна откачалка.
— Никога няма да знаете кой ви наблюдава — обичаше да повтаря тя, докато крачеше забързано из класната стая и спускаше щорите. — Или кой ви следи. Най-добре е да бъдете предпазливи. Най-добре е винаги да сте предпазливи. — Ние се кискахме, както учениците винаги реагират на ексцентричните и страдащи от някаква параноя преподаватели. Притеснявах се, че един ден Лиса може да стане като нея.
— Какво не е наред? — попита ме Лиса, като забеляза, че бях потънала в мислите си.
— А? О, нищо. Просто се бях замислила за… — Въздъхнах, докато се опитвах да балансирам желанията си с това, което щеше да бъде най-добро за нея. — Лиса, мисля, че можем да останем тук… но при няколко условия.
— Какво е това? Ултиматумът на Роуз? — разсмя се тя.
— Не. Говоря напълно сериозно. — Това бяха думи, които не казвах много често. — Искам от теб да стоиш по-надалече от другите кралски особи. Не говоря конкретно за Натали или някоя като нея, а само за ония другите, знаеш кои. По-влиятелните в играта като Камила или Карли. Цялата тази тайфа.
Веселото й настроение мигом помръкна, изместено от удивление.
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се. Нали никога не си ги харесвала?
— Но ти ги харесваш.
— Не. Или поне не съвсем. Е, допада ми това, което могат да ни предложат, купоните и останалите забавления.
— И ще се лишиш от всичко това? — попита ме тя със скептично изражение на лицето.
— Разбира се. Нали така живяхме в Портланд.
— Да, ама там беше по-различно. — Погледът й се зарея накъде настрани, без да се фокусира върху нещо конкретно. — Тук… тук аз трябва да стана част от това. Не мога да го избегна.
— Можеш, по дяволите. Как може Натали да остава настрани от тях?
— Натали няма да наследи титла от фамилията си — възрази ми Лиса. — Докато аз вече съм наследила моята. Трябва да се включа, да започна да си създавам познанства. Андре…
— Лис… — простенах аз. — Ти не си Андре. — Не можех да повярвам, че все още продължава да се сравнява с брат си.
— Той винаги участваше активно в социалния живот.
— Да, добре — троснато се съгласих аз. — Само че сега е мъртъв.
Лицето й мигом се вкорави.
— Знаеш ли, че понякога хич не си добра.
— Ти не ме държиш край себе си, за да ти бъда добродушна сянка. Ако толкова искаш някоя по-добричка, там има цяло стадо от овчи души, които са готови гърлата си да прережат, само и само да се сближат с принцесата от фамилията Драгомир. Ти ме държиш край себе си, за да ти казвам истината право в очите, а тя е следната: Андре е мъртъв. Завинаги. Вече ти и единствено ти си наследницата на титлата и ще трябва да се справиш с това според възможностите си. Но засега това означава преди всичко да страниш от другите личности от кралски произход. Ние просто трябва да се снишим. Да го даваме тихо и кротко. Ако отново се забъркаш с онази тайфа, Лис, накрая ще се докараш до…