Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Хей, Натали — извиках аз, обърнах се към нея и прекъснах бърборенето й. Тя като че ли нямаше нищо против. — Коя е новата приятелка на Ейрън?
— А? О, тази ли! Това е Мия Риналди. — И като видя безизразното ми лице, додаде: — Не я ли помниш?
— Трябва ли да я помня? Била ли е тук, когато избягахме?
— Винаги е била тук — обясни ми Натали. — Тя е само с една година по-малка от нас.
Погледнах въпросително към Лиса, но тя само сви рамене.
— А защо ни е толкова сърдита? — поинтересувах се аз. — Никоя от нас двете не я познава.
— Не зная — отвърна Натали. — Може би просто ревнува Ейрън. Не беше много известна, когато вие изчезнахте. Но след това наистина стана популярна, наистина много бързо. При това въобще не е от кралска фамилия или нещо подобно, ала след като започна да излиза с Ейрън, тя…
— Добре, стига ми толкова. Благодаря — прекъснах я. — Всъщност това не ме интересува…
Отместих поглед от лицето на Натали и го насочих към Джеси Зеклос, който тъкмо в този момент премина покрай нашата маса. Ах, Джеси. Бях го забравила. Приятно ми беше да флиртувам с Мейсън и някои от начинаещите, но Джеси беше съвсем друга класа. Да флиртуваш с другите момчета беше да го правиш просто заради самото флиртуване. Но да флиртуваш с Джеси все се свеждаше до надеждите да се озовеш с него полугола в леглото. Той беше морой от кралско потекло и освен това бе толкова привлекателен, че би трябвало да носи предупредителна табела с надпис „Взривоопасен“. Щом срещна погледа ми, веднага ми се усмихна.
— Здравей, Роуз. Добре дошла отново при нас. Още ли разбиваш мъжките сърца?
— Ти какво, да не би да си кандидат?
Усмивката му разцъфна още повече.
— Нека да си чукнем среща някой път и ще разберем. Ако отменят домашния ти арест.
С тези думи продължи нататък, а аз го проследих с поглед, преливащ от възхищение. Натали и приятелките й ме зяпаха благоговейно. Може и да не бях богиня според разбиранията на Дмитрий, но в тази група Лиса и аз си оставахме богини — или поне бивши богини — макар и от друга категория.
— О, Боже мой — възкликна едно момиче. Не можах да си спомня името й. — Това беше Джеси.
— Да — рекох с усмивка. — Точно той.
— Бих искала да изглеждам като теб — добави тя с въздишка.
Всички пак се вторачиха в мен. Строго погледнато, аз бях наполовина морой, но външността ми беше съвсем като на нормалните хора. Това ми позволяваше да се смесвам с хората, така че въобще не ми се налагаше да се замислям за външността си. А ето че тук, както се бях озовала сред слабичките момичета морои, до една с малки бюстове, някои мои черти — може би доста по-едрият ми бюст и по-добре оформените бедра — изпъкваха отдалеч. Знаех, че съм хубава, но за момчетата морои моето тяло беше не просто хубаво. Беше секси. И то по един опасен начин. Дампирите се смятаха за екзотично завоевание или новост, която всички момчета морои искаха да опитат.
Беше ирония на съдбата, че дампирите бяха такава неустоима съблазън тук, защото доста по-слабите момичета морои приличаха досущ на кльощавите манекенки, толкова популярни в света на хората. Повечето от хората никога не можеха да постигнат тази идеална мършавост, докато момичетата морои никога не можеха да изглеждат като мен. Всеки искаше това, което не можеше да има.
Двете с Лиса успяхме да седнем една до друга в общите ни часове през следобедните занятия, но не си говорихме много. Погледите, за които ми бе споменала, продължаваха да ни следват, но аз установих, че колкото повече разговарям с околните, толкова по-топло започваха да се държат с нас. Постепенно, макар и доста бавно, съучениците ни сякаш започваха да си спомнят кои бяхме ние, а и новината за налудничавото ни приключение започваше да избледнява, въпреки че все пак интригата си оставаше.
Или може би беше по-точно да кажа, че те си спомниха коя бях аз. Защото говорех само аз. Лиса през цялото време гледаше само право напред, слушаше, но не реагираше, нито участваше в разговорите. Усещах безпокойството и тъгата, които струяха от нея.
— Добре де — рекох й накрая, когато най-после часовете свършиха. Стояхме пред училището и аз напълно съзнавах, че нарушавам уговорките от споразумението ми с Кирова. — Няма да останем тук — обещах й аз, докато оглеждах напрегнато лагера. — Ще намеря начин да се измъкнем.