Академия за вампири

Той ми кимна забързано и се усмихна смутено точно докато момичето го задърпа назад. Горкият стар Ейрън. Може и да беше добър и умен, но не бе агресивен.

Обърнах се към Лиса.

— Добре ли си? — Тя ми кимна. — Имаш ли някаква представа коя беше тази, която току-що заплаших да натупам?

— Никаква.

Поисках да я поведа със себе си, за да се наредим на опашката от последните чакащи в столовата за обяда, но тя поклати глава.

— Трябва да отида при хранителите.

Обзе ме странно усещане. Бях свикнала само аз да съм основният й източник на кръв и мисълта да се върнем към нормалните привички на мороите ми се стори донякъде странна. Всъщност дори ме обезпокои. А не би трябвало. Ежедневното захранване бе част от живота на мороите — нещо, което не можех да й предложа, докато живеехме сами. Онази ситуация беше доста неудобна, защото след подобно захранване аз губех силите си, а пък нейните чезнеха през паузите между тях. Така че би трябвало да съм щастлива, че Лиса ще се върне към нормалния за нея начин на живот.

— Разбира се — кимнах с пресилена усмивка.

Продължихме към помещението за захранване, което бе до кафенето. Отвътре беше разпределено на малки кабини, за да се осигури известно уединение на всеки посетител. Една чернокоса жена от мороите, очевидно дежуреща тук, ни посрещна на входа и сведе поглед към листовете, закрепени върху клипборд. На бърза ръка ги прелисти, намери това, което й бе необходимо, и с жест подкани Лиса да я последва. Мен ме удостои само с един озадачен поглед, но не ми забрани да вляза.

Дежурната ни отведе до една от клетките, където заварихме друга жена, по-закръглена, на средна възраст, да прелиства някакво списание. При появата ни вдигна глава, озърна се и ни се усмихна. В очите й долових онзи сънлив отнесен поглед, с който се отличаваха повечето хранители. Съдейки по блаженото й отнесено изражение, вероятно вече наближаваше изчерпването на лимита й за деня. Като позна Лиса, на лицето й грейна усмивка.

— Добре дошла, принцесо.

Дежурната се отдалечи, а Лиса се настани на стола до жената. Усетих, че изпитваше странно притеснение, малко по-различно от моето. Това и за нея беше непривично. Все пак бе минало доста време. Но захранващата не страдаше от подобни задръжки. На лицето й се изписа зажадняло изражение. Вид на пристрастен наркоман в очакване на поредната доза.

Едва не ми прилоша. Това беше стар инстинкт, утвърден преди толкова много години. Хранителите бяха изключително важни за живота на мороите. Те бяха хора, които доброволно изявяваха желание да им служат като редовен източник на кръв; хора от утайката на обществото, готови да отдадат живота си на тайния свят на мороите. В замяна за тях се грижеха усърдно и им се предоставяше всичкия комфорт, от който се нуждаеха. Но в своята същност те си оставаха просто една разновидност на наркоманите, само че робуващи не на дрогата, а на слюнката на мороите, която им се предлагаше в щедри дози при всяко ухапване. Самите морои пък — както и техните пазители — гледаха с презрение на тази зависимост, въпреки че без нея не биха оцелели, освен ако насила не се докопат до жертвите си. Което си беше пълно лицемерие от тяхна страна.