Кървав лабиринт
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървав лабиринт». Краткое содержание книги:
Размаха ръка пред лицето си, сякаш пъдеше муха, и отново взе дистанционното управление. Започна да превърта ограничения брой канали. Нищо не успя да привлече вниманието му, но едно почукване на вратата му спести необходимостта от избор.
Този, който почука, не изчака покана. В стаята влезе жена с лице на затлъстяла хищна птица. Лъскавата й кестенява коса беше късо подстригана и падаше на вълни около лицето й. Хлътналите лешникови очи блестяха под идеално оформени вежди, орловият й нос стърчеше между закръглените страни. Никакво телевизионно предаване не би могло да подобри настроението на Тони така, както появата на госпожа Чакрабарти. Можеше да очаква далеч по-интересни новини от това, което би чул по новинарския канал на Би Би Си.
Тя беше заобиколена от свита стажанти в бели престилки, които изглеждаха толкова млади, че напомняха на ученици, доведени за запознаване с обстановката при избор на бъдеща професия. Погледна към Тони с бърза, заучена усмивка, докато протягаше ръка, за да й дадат записките по неговия случай.
— Е — поде тя, поглеждайки изпод вежди. — Как се чувствате?
Акцентът й предизвикваше по-скоро асоциации с кралското семейство, отколкото с коренните жители на Брадфийлд и будеше у Тони желанието да свали шапка или да се поклони.
— Все едно, че сте подменили крака ми с оловна тръба — отвърна той.
— А имате ли болки?
Той поклати глава.
— Нищо, което да не е преодолимо с помощта на морфина.
— Но когато морфинът подейства, не чувствате никаква болка, нали?
— Не. Да не би да трябва да чувствам?
Госпожа Чакрабарти се усмихна.
— Това не е предпочитаният вариант. Смятам утре да прекратя венозното вливане на морфин, с надеждата да можем да овладеем болката с други средства.
Тони почувства тръпка на безпокойство.
— Сигурни ли сте, че идеята е добра?
Усмивката й стана вече подчертано хищна.
— Точно толкова сигурна, колкото и вие в съветите, които давате на своите пациенти.
Тони се ухили.
— В такъв случай да не се отказваме от морфина.
— Ще се чувствате добре, доктор Хил — тя остави папката и започна да оглежда крака му, накланяйки глава така, че да може да види тръбичките, отвеждащи телесните течности вън от раната в коляното. После се обърна към студентите.
— Ще видите, че в момента раната вече почти не кърви. — И отново към Тони: — Мисля, че утре може да махнем и дренажа и да свалим шината, за да преценим от какво точно се нуждаете. Вероятно ще бъде една хубава цилиндрична гипсова отливка.
— Кога ще мога да се прибера у дома?
Госпожа Чакрабаркти се обърна към студентите си с несломимото снизхождение на хирурга.
— Кога ще може доктор Хил да се прибере у дома?
— Когато кракът му ще може да издържа тежест.
Проговорилият студент приличаше по-скоро на хлапе, което си изкарва джобни пари с разнасяне на вестници, отколкото на човек с правото да преценява състоянието на болен.
— Каква тежест? На цялото тяло ли?
Студентите скрито се спогледаха.
— Когато ще може да се движи с проходилка — предположи друг.
— Когато ще може да се движи с проходилка, да повдига крака си и да се изкачва по стълби — намеси се трети.
Тони имаше чувството, че всеки момент ще избухне.
— Докторе — каза той настоятелно. Когато успя да привлече вниманието й, заговори много категорично. — Това не беше случаен въпрос. Не мога да остана още дълго тук. Нито едно от важните неща в живота ми не може да бъде извършвано от болничното легло.
Сега вече госпожа Чакрабарти не се усмихваше. Тони предположи, че разбира как се чувства мишката, застанала очи в очи с ястреба. Единственото хубаво нещо е убеждението, че мъките ти няма да продължат дълго.
— В това отношение не се различавате от повечето ми пациенти, доктор Хил — заяви тя.
Сините му очи проблеснаха, докато той се опитваше да прикрие раздразнението си.
— Отлично съзнавам това. Но за разлика от повечето ви пациенти, няма кой да ме замести в това, което върша. Това не е самонадеяност. Просто така стоят нещата. Не са ми необходими два идеално функциониращи крака, за да изпълнявам повечето от задълженията си. Това, от което се нуждая, е главата ми да функционира правилно, а то не е осъществимо, ако продължавам да лежа тук.