Кървав лабиринт
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървав лабиринт». Краткое содержание книги:
— Ами мюсюлманите. Четох някъде, че било в разрез с религията ви да плащате с лихва и така нататък — човекът сви уста и издаде упорито долната си челюст. — Не съм расист, просто констатирам факт.
Юсеф се опита да диша дълбоко. Така погледнато, отношението на този човек беше съвсем умерено. Беше се сблъсквал с много, много по-лошо от това. Но напоследък бе станал свръхчувствителен към всичко, което намирисваше дори съвсем слабо на предразсъдък. Тези неща укрепваха решението му да върви по избрания път, да изпълни докрай заплануваното.
— Щом така мислите — отвърна той. Нямаше желание да влиза в пререкания, та човекът да го запомни — от друга страна не искаше и да премълчи.
Появата на покупките го спаси от необходимостта да продължи разговора. Той ги взе и излезе, без да отговори на поздрава на склададжията.
Движението по магистралата беше натоварено, затова връщането в Брадфийлд му отне почти час. Едва успя да отдели време, за да занесе покупките в гарсониерата, но не можеше да ги остави да се търкалят в микробуса. Ако Радж, Санджар или баща му ги видеха, това би предизвикало редица въпроси, на които категорично не би искал да отговаря.
Гарсониерата се намираше на първия етаж на голяма къща, която някога е била градското жилище на богат собственик на железопътна компания. Гипсовите украси под стрехите и около еркерните прозорци на обширната сграда, строена в духа на готическия ренесанс, бяха мръсни и се ронеха, дървото на прозоречните рамки гниеше, от капчуците стърчаха засадили се там плевели. Навремето от прозорците е имало хубав изглед; сега обаче единственото, което се виждаше откъм фасадата, бяха носещите колони под западната трибуна на огромния стадион „Брадфийлд Виктория“, който се намираше на половин миля от тук. Кварталът, отличаващ се някога с известно достолепие, междувременно бе западнал и се бе превърнал в гето, чиито обитатели бяха обединени единствено от бедността. Цветовете на кожата тук варираха от синьо-черното при жителите на африканските области отвъд Сахара до нездравата бледност на източноевропейците. Според анкетата, проведена от общината на Брадфийлд, жителите на квартала изповядваха тринайсет различни религии и говореха двайсет и два родни езика — само на тази една квадратна миля на запад от футболното игрище.
Тук Юсеф можеше да се измъкне от радарното проследяване, обичайно за неговата емигрантска общност, в която той се числеше към третото поколение. Тук никой не забелязваше кой влиза и излиза от убежището му на първия етаж, нито пък се интересуваше от това. Тук Юсеф Азиз беше невидим.
Рецепционистката се опита неумело да прикрие стъписването си.
— Добро утро, госпожо Хил — издърдори тя автоматично. Хвърли поглед към календара на бюрото си, явно не можеше да повярва, че се е объркала до такава степен.
— Мислех, че вие… ние не…
— Чудесно, така ще се научите да бъдете в постоянна готовност, Бетани — отбеляза Ванеса, мина забързано покрай бюрото й и се упъти към своя кабинет. Лицата на хората, които срещна по пътя си, имаха учудено или гузно изражение, докато те мънкаха нещо за поздрав. И през ум не й минаваше, че действително има за какво да бъдат гузни. Подчинените й я познаваха прекалено добре, за да се опитат да й скроят някакъв номер в нейно отсъствие. Но все пак й бе приятно, че неочакваната й поява предизвиква вълна от тревога в целия офис — доказателство, че получава това, което иска, срещу парите си. Тя не беше от свръхчувствителните работодатели. Имаше си приятели, не изпитваше нужда да се сприятелява с подчинените си. Беше сурова, но считаше, че е същевременно и коректна. Тъкмо тези принципи се стремеше да внуши и на клиентите си. Бъди дистанциран, спечели уважението им, и тогава проблемите ти с персонала ще бъдат минимални.
Жалко, че с децата нещата не са толкова лесни, мислеше тя, докато оставяше лаптопа си на бюрото и закачаше сакото си на закачалката. Когато подчинените ти не отговарят на изискванията, можеш да ги уволниш и да потърсиш някой по-подходящ. От децата обаче няма отърваване. А Тони от самото начало не оправда очакванията й. Когато тя забременя от мъж, който се стопи яко дим, щом узна новината, майка й се опита да я убеди да остави детето за осиновяване. Ванеса отказа категорично. Сега си припомняше онова време и се питаше озадачено защо ли е била толкова настоятелна.
Основанията й не можеха да бъдат от сантиментално естество. Сантименталността беше нещо напълно непознато за нея — още една позиция, която препоръчваше и на клиентите си. Дали пък не беше стигнала до крайност, само и само за да направи напук на майка си с постоянните й изисквания и желанието й да я контролира? Вероятно бе имало и нещо повече, но тя не можеше да си го припомни за нищо на света. Сигурно хормоните бяха замъглили съзнанието й. Както и да е, тя понасяше злостните клюки на съседите, които неминуемо съпровождаха по онова време самотните майки. После си смени работата и се премести да живее на другия край на града, където никой не я познаваше, лъжеше за миналото си и си измисли един мъртъв съпруг, за да избегне петното на позора. Никога не бе си правила розови илюзии, че ще може да се наслаждава на майчинството. След смъртта на баща й, без никаква възможност да си намери съпруг, тя осигуряваше издръжката на семейството. От самото начало бе наясно, че ще се върне на работа колкото бе възможно по-скоро, като някаква шибана китайска селянка, която изтърсва бебето на синора и после се връща в оризището. И за какво й бе всичко това?