Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Мъжът се втренчи в босите си крака, които се подаваха от крачолите му като странни растения. Къде, по дяволите, са ботушите му? Внезапно лицето му се сгърчи от остра, дълбока болка в ребрата. Той сложи ръце върху раната и се наведе напред. Това само влоши нещата. Поизправи гръб и отдръпна ръце. Бяха червени и лепкави.
… Какво е това, мамка му? Мъжът погледна надолу и видя тъмночервеното петно на ризата — пред очите му червеното започна да става по-ярко, а от средата на петното засълзиха капки кръв. Рана… От куршум? Мъжът вдигна ризата и разгледа покритата със засъхнала кръв резка на тялото си. Отново направи гримаса и пусна ризата.
Нищо важно не е засегнато. Той въздъхна с облекчение. Дори не кървеше толкова много, колкото очакваше. Мъжът избърса ръце в праха под себе си и отново пое дълбоко въздух — този път много по-внимателно. Късметлия, помисли той, без дори да се запита откъде е толкова сигурен в късмета си.
Отново се вгледа в ръцете си. Имаше нещо, което не беше съвсем наред. Нещо, което рязко го върна в реалността.
Около лявата му китка се виждаше широко и дебело парче метал. Окова…? Твърде е голямо за белезници, повече прилича на пранги… но пък не тежи достатъчно. Огледа го отново. Никога не е виждал подобна окова. Беше направена от различни на цвят части метал, толкова прецизно изковани и снадени в едно-единствено парче, че направо не беше за вярване.
Кой, по дяволите, би направил подобно нещо? Дори да не беше окова, твърде много приличаше на такава, а това никак не му харесваше. По-важното е обаче, какво прави на ръката му това чудо. Може би този, който го е наранил, му е сложил и това?
Беше ранен, изгубен в пустинята, без шапка и дори без ботуши. Стъпалата му бяха изранени и насинени от камъните, сякаш дълго е вървял бос, дясната му ръка беше жестоко охлузена, а на десния му крачол имаше толкова голяма дупка, че се виждаше огромната грозна синина на коляното.
Сигурно изглежда точно така, както се чувства… а се чувства като изсран. Но едва ли блуждае тук от дълго време, иначе вече щеше да е умрял.
Мъжът погледна отново металната гривна и стомахът му се сви от неочакван пристъп на смесени чувства — странни емоции отвъд объркването и страха… Бяха най-близо до сляпата омраза. Мъжът вдигна един камък и заудря с всичка сила по металната гривна. Паника сви гърлото му, когато видя, че ударите не оставят дори и драскотина върху нея.
Металът бе лек и би трябвало да е крехък, но не беше. Единственото, което се случи, бе, че от ударите го заболяха дланите и ръцете. Камъкът се нащърби, но не и металът.
Мъжът изруга и захвърли камъка. Облегна се назад и постави ръце на коленете си, опита се да остане поизправен. Едва успяваше да преглътне през пресъхналото си гърло — стомахът му се сви от глад, а от напуканите му устни се процеди капчица кръв. Чувстваше се отпаднал и слаб и това не се дължеше само на загубата на кръв. Огледа отново ръцете си. Макар че беше навил ръкавите на ризата и ръцете му бяха голи почти до лактите, не бяха изгорели зле.
Защо е тук? Как е стигнал дотук? И къде по дяволите е това „тук“? Не помнеше нищо… Мъжът стисна очи, за да не му блести слънцето, и в настъпилата тъмнина се опита да се вгледа в себе си. Съсредоточи се, отстрани емоциите, забави дишането, овладя се. Трябваше да е овладян — винаги готов и наблюдаващ, подготвен за перфектния момент или за грешната стъпка…
Отвори очи. Те блеснаха като яркосини, идеално шлифовани сапфири. Мъжът затършува из дрипавите си дрехи. Бръкна в джобовете на панталоните си с надеждата да открие пари, документи, каквото и да е…
Нищичко.
Но поне е на пътя за някъде… дълга, неестествено дълга лента утъпка пръст от единия край на нищото към другия… Не се различаваше много от голата пустош с кръпките сухи растения наоколо.
В далечината се виждаше синьо-сивия, нащърбен като счупен зъб, силует на някаква планинска верига, а пред очите му беше платото, над което току-що изгря слънцето. От другата страна на пътя имаше висока около десетина метра скала от червеникав пясъчник, с драматични белези на времето по нея. Е, поне не се виждаха апачи, помисли той. Те с радост биха направили деня му по-къс и много по-болезнен.
Мъжът започна да претърсва с поглед всеки сантиметър от земята около себе си за нещо, което може да се е озовало тук заедно с него. Петънце светлина закачи окото му… нещо от метал, полузаровено в пръстта. Той го вдигна внимателно и го изчисти от прахта. Беше дагеротип1 — портрет на млада жена. Беше попрегънат и посмачкан по ръбовете, но въпреки това лицето на жената се виждаше ясно. То бе нежно и загрижено. Част от дългата коса на жената бе вдигната, а останалата се разпиляваше по раменете й на гъсти лъскави вълни.
1
Дагеротип — снимка, получена в резултат на дагеротипия — един от най-ранните фотографски процеси, при който изображението се получава върху метална плака, обработена по специален начин.