Каубои и извънземни [bg]

Беше ранен, изгубен в пустинята, без шапка и дори без ботуши. Стъпалата му бяха изранени и насинени от камъните, сякаш дълго е вървял бос, дясната му ръка беше жестоко охлузена, а на десния му крачол имаше толкова голяма дупка, че се виждаше огромната грозна синина на коляното.

Сигурно изглежда точно така, както се чувства… а се чувства като изсран. Но едва ли блуждае тук от дълго време, иначе вече щеше да е умрял.

Мъжът погледна отново металната гривна и стомахът му се сви от неочакван пристъп на смесени чувства — странни емоции отвъд объркването и страха… Бяха най-близо до сляпата омраза. Мъжът вдигна един камък и заудря с всичка сила по металната гривна. Паника сви гърлото му, когато видя, че ударите не оставят дори и драскотина върху нея.

Металът бе лек и би трябвало да е крехък, но не беше. Единственото, което се случи, бе, че от ударите го заболяха дланите и ръцете. Камъкът се нащърби, но не и металът.

Мъжът изруга и захвърли камъка. Облегна се назад и постави ръце на коленете си, опита се да остане поизправен. Едва успяваше да преглътне през пресъхналото си гърло — стомахът му се сви от глад, а от напуканите му устни се процеди капчица кръв. Чувстваше се отпаднал и слаб и това не се дължеше само на загубата на кръв. Огледа отново ръцете си. Макар че беше навил ръкавите на ризата и ръцете му бяха голи почти до лактите, не бяха изгорели зле.

Защо е тук? Как е стигнал дотук? И къде по дяволите е това „тук“? Не помнеше нищо… Мъжът стисна очи, за да не му блести слънцето, и в настъпилата тъмнина се опита да се вгледа в себе си. Съсредоточи се, отстрани емоциите, забави дишането, овладя се. Трябваше да е овладян — винаги готов и наблюдаващ, подготвен за перфектния момент или за грешната стъпка…

Отвори очи. Те блеснаха като яркосини, идеално шлифовани сапфири. Мъжът затършува из дрипавите си дрехи. Бръкна в джобовете на панталоните си с надеждата да открие пари, документи, каквото и да е…

Нищичко.

Но поне е на пътя за някъде… дълга, неестествено дълга лента утъпка пръст от единия край на нищото към другия… Не се различаваше много от голата пустош с кръпките сухи растения наоколо.

В далечината се виждаше синьо-сивия, нащърбен като счупен зъб, силует на някаква планинска верига, а пред очите му беше платото, над което току-що изгря слънцето. От другата страна на пътя имаше висока около десетина метра скала от червеникав пясъчник, с драматични белези на времето по нея. Е, поне не се виждаха апачи, помисли той. Те с радост биха направили деня му по-къс и много по-болезнен.

Мъжът започна да претърсва с поглед всеки сантиметър от земята около себе си за нещо, което може да се е озовало тук заедно с него. Петънце светлина закачи окото му… нещо от метал, полузаровено в пръстта. Той го вдигна внимателно и го изчисти от прахта. Беше дагеротип1 — портрет на млада жена. Беше попрегънат и посмачкан по ръбовете, но въпреки това лицето на жената се виждаше ясно. То бе нежно и загрижено. Част от дългата коса на жената бе вдигната, а останалата се разпиляваше по раменете й на гъсти лъскави вълни.