Натюрморт с гарвани
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #4
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12363-2
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Натюрморт с гарвани». Краткое содержание книги:
Внезапно този оазис на спокойствието е разтърсен от жестоко, странно и необяснимо убийство. Непозната жена е положена мъртва в средата на утъпкан кръг всред полето, заобиколена от набучени върху стрели гарвани. Местният шериф убеждава тълпата репортери, че случаят е изолиран, но много скоро от градчето един след друг започват да изчезват хора, за да се появят отново като безжизнен център на поредния зловещ натюрморт с гарвани…
С помощта на Кори Суонсън, деветнайсетгодишна бунтарка, която мечтае да се измъкне от капана на живота в затънтеното градче, специалният агент от ФБР Пендъргаст разравя тъмните истории на местните жители и мрачните мистерии, разигравани от убиеца в лабиринта на безкрайните царевични поля. Под тънката кора на провинциалното спокойствие се разкрива истинска бездна, кървав въртоп от шеметни събития, които въвличат всички в битката с невъобразимото зло, скрито в сърцето на малкия град.
Усетил, че отлага твърде дълго задачата си, Хейзън въздъхна, стегна подрънкващия си колан, извади фенерчето от калъфа му, нарами пушката и пое напред.
Въпреки късния час знойният въздух не искаше да се вдигне. Лъчът на фенерчето му осветяваше дълги редици царевични стъбла, които му приличаха на безкрайни затворнически решетки. Ноздрите му се изпълниха с мириса на сухи стебла — с тази особена миризма на ръжда, толкова позната, че сякаш бе станала част от самото му същество. Краката му разтрошаваха сухи буци пръст, вдигаха прах. През пролетта валя доста и докато не връхлетя топлинната вълна, лятното слънце бе благосклонно. Стеблата бяха най-високите, които Хейзън помнеше, поне с трийсет сантиметра над главата му. Веднъж, като хлапак, избяга в една царевична нива, за да се скрие от по-големия си брат, и се изгуби. За цели два часа. Онази дезориентация, която бе изпитал тогава, сякаш се бе възвърнала. Сред сухите стебла въздухът бе сякаш в капан: горещ, зловонен, предизвикващ сърбеж.
Хейзън дръпна силно от цигарата си и продължи напред, като раздразнено буташе настрани едрите кочани. Масивът принадлежеше на „Бъсуел Агрикон“ от Атланта и шерифът едва ли би могъл да дава и пет пари за няколко откъснати кочана при грубоватия си преход. След две седмици огромните комбайни на „Агрикон“ щяха да се появят на хоризонта, да окосят стъблата, като всеки щеше да изсипва по половин дузина струи зърно в хопера си. Зърното щеше да бъде откарано до огромните силози току отвъд хоризонта, а от там — с влак към стадата в Небраска и Мисури, за да изчезне в гърлата на безсловесния кастриран добитък, който щеше да го превърне в големи, тлъсти късове говеждо филе за богатите тъпанари в Ню Йорк и Токио. Или може би това бе една от онези ниви за газохол — царевичното зърно от тях не се изяждаше от хората или животните, а се изгаряше в двигателите на автомобилите им. Какъв свят!
Хейзън пресичаше ред подир ред. Носът му вече прокапа. Хвърли цигарата си настрани и се сети, че може би трябваше първо да я стъпче и угаси. Майната му. Можеха да изгорят хиляди акра проклета царевица и „Бъсуел Агрикон“ нямаше дори да го усети. Те трябваше да се грижат за нивите си и да прибират мъртвите животни от тях. Но началниците, разбира се, навярно никога през живота си не бяха стъпвали в царевична нива.
Досущ като повечето жители на Медисин Крийк, Хейзън произхождаше от фермерско семейство, което повече не се занимаваше със селско стопанство. Бяха продали земята си на компании като „Бъсуел Агрикон.“ Населението на Медисин Крийк намаляваше вече половин век и големите индустриални царевични блокове бяха изпъстрени с изоставени къщи, чиито врати и прозорци зееха като мъртви очи над царевичното море. Но Хейзън бе останал. Не че Медисин Крийк му харесваше особено, харесваше му да носи униформа и да бъде уважаван. Обичаше града, защото го познаваше, познаваше всеки негов жител, всяко тъмно ъгълче, всяка отвратителна тайна. Истината бе, че не можеше да си представи себе си някъде другаде. Беше станал до такава степен част от Медисин Крийк, до каквато Медисин Крийк бе част от него.
Хейзън изведнъж спря. Насочи фенерчето далеч напред. Изпълненият с прах въздух сега носеше друга миризма — на разложение. Вдигна глава. Лешоядите бяха нависоко, точно над главата му. Още петдесетина метра и щеше да стигне до мястото. Въздухът бе неподвижен, тишината — пълна. Свали пушката от рамо и пое по-предпазливо напред.
Миризмата на разложено се носеше през редовете и с всеки следващ миг ставаше все по-сладникава. Хейзън вече виждаше празно пространство в царевичака право пред себе си. Странно. Слънцето бе изригнало своето червено сбогом и вече бе тъмно.
Шерифът вдигна пушката, освободи предпазителя с палец и премина през последния ред, за да излезе на полянката. В първия миг се огледа наоколо абсолютно объркан, не разбиращ. И след това бавно осъзна какво гледаше.
Пушката изгърмя, когато се удари о земята и двата снопа едри сачми профучаха покрай ушите на Хейзън. Но шерифът изобщо не забеляза това.
Втора глава
Два часа по-късно шериф Дент Хейзън стоеше приблизително на същото място. Сега обаче царевичният блок се бе превърнал в гигантско местопрестъпление. Полянката бе обградена с преносими натриеви лампи, които къпеха мястото в ярка бяла светлина; някъде из царевицата бръмчеше генератор. Щатските полицаи бяха прокарали с булдозер път до мястото и сега почти дузина щатски патрулки, автомобили на съдебните медици, линейки и други возила бяха подредени на импровизирания паркинг в царевичака. Двама фотографи правеха снимки, светкавиците им пронизваха нощта, докато един самотен събирач на улики клечеше наблизо и чоплеше земята с пинсети.