Грей [bg]

Мръщя се. Тъжната истината е, че единственото, което привлече интереса ми напоследък, бе решението ми да изпратя два товара до Судан. Това ми напомня — Рос би трябвало да дойде с цифрите и логистиката. „Защо, по дяволите, се бави?“ Проверявам графика си и посягам към телефона.

По дяволите! Трябва да изтърпя интервюто с настоятелната госпожица Кавана за студентския вестник на университета във Ванкувър. Защо, мама му стара, се съгласих? Ненавиждам интервютата — глупави въпроси от зле подготвени злобни хорица, които умират да си врат носа в личния ми живот. А пък тази е и студентка. Телефонът звънва.

— Да — сопвам се на Андреа, сякаш тя е виновна. Мога поне да направя интервюто бързо.

— Госпожица Анастейжа Стийл е тук за срещата, господин Грей.

— Стийл ли? Очаквах Катрин Кавана.

— Тук е госпожица Анастейжа Стийл, господине.

Мразя неочаквани неща.

— Покани я.

Виж ти, виж ти… госпожица Кавана не е могла да дойде. Познавам баща ѝ, Еймън, собственик на „Кавана Мидиа“. Правили сме бизнес заедно, той ми направи впечатление на интелигентен ръководител и рационален човек. Бях се съгласил на това интервю, за да му направя услуга, от която да се възползвам на по-късен етап, когато ми е удобно. Признавам, че бях малко любопитен какво представлява дъщерята, интересно ми беше дали крушата е паднала далече от дървото.

Някаква суматоха пред вратата ме кара да стана и виждам плиснал водопад от кестенява коса, бели ръце и кафяви ботуши, които влитат в офиса ми. Потискам обичайното си раздразнение при тази проява на непохватност и забързвам към момичето, което е на четири крака на пода. Хващам я за раменете и ѝ помагам да се изправи.

Ясни смутени очи срещат моите и ме карат да се закова на място. С необикновен цвят са, бебешко сини, невинни — и в един ужасен миг ми се струва, че може да види вътре в мен и че съм… оголен. Тази мисъл ме стряска, затова я отхвърлям незабавно.

Тя има малко сладко личице, по което плъзва руменина — невинно и бледорозово. Питам се дали кожата ѝ навсякъде е такава — безупречна — и как би изглеждала порозовяла и топла след пляскане с бастун.

По дяволите!

Спирам разпътните си мисли, стреснат от посоката, в която са поели. „Какви мисли ти минават през ума, Грей, дяволите да те вземат?“ Това момиче е прекалено младо. Зяпнала ме е и аз едва се сдържам да не извъртя очи. „Да, да, сладурче, това е просто лице и нищо повече“. Трябва да прогоня от тези очи пълния с възхищение поглед, но нека междувременно да се позабавляваме!

— Госпожица Кавана? Аз съм Крисчън Грей. Ударихте ли се? Елате да седнете.

Тя отново се изчервява. Вече овладял се, я оглеждам внимателно. Доста привлекателна е — дребничка, с бяла кожа и грива от тъмна коса, която ластикът едва удържа.

Брюнетка.

Да, привлекателна е. Протягам ръка, докато тя се опитва със заекване да изрече някакво подобие на извинение и отпуска ръката си в моята. Кожата ѝ е хладна, мека; но умее да стиска изненадващо стегнато.