Грей [bg]

Кимам рязко. „Да, искам да прекарам повече време с теб…

Спокойно, Грей“.

— Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. — Тя се усмихва и лицето ѝ грейва като безоблачно утро. Възхитителна е.

— Кажете ми, ако решите за утре. — Вадя портфейла си от дънките. — Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет.

Ако не се обади, се връщам в Сиатъл и забравям за цялата тази глупост.

Мисълта ме потиска.

— Добре. — Тя продължава да се усмихва.

— Ана!

И двамата се обръщаме. Млад мъж, облечен в небрежни маркови дрехи, се показва в далечния край на пътеката. Не може да откъсне очи от госпожица Анастейжа Стийл. Кой, по дяволите, е този изрод?

— Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? — Тя тръгва към него и гаднярът я награбва като някоя горила. Целият изтръпвам. Това е първичен отклик.

„Разкарай си скапаните лапи от нея!“

Свивам юмруци и усещам леко удовлетворение, тъй като тя не отвръща на прегръдката.

Двамата заговарят шепнешком. Може пък информацията на Уелч да не е точна. Може този тип да е гаджето ѝ. На подходяща възраст е, не може да откъсне ненаситните си малки очички от нея. За кратко я задържа на една ръка разстояние, оглежда я, след това остава срещу нея, отпуснал едната си ръка на рамото ѝ. Жестът е съвсем небрежен, но на мен ми е ясно, че маркира територия и ми подсказва да се отдръпна. Тя ми се струва смутена и пристъпва от крак на крак.

Мама му стара! Трябва да вървя. Вече прекалих. Тя е с този тип. Казва му нещо и той се отдръпва, а тя свива рамо, за да отблъсне ръката му. Очевидно е, че двамата не са близки.

Така вече е по-добре.

— Ъ-ъ-ъ… Пол, това е Крисчън Грей. Господин Грей, това е Пол Клейтън. Брат му е собственик на магазина. — Тя ме поглежда странно, но не разбирам защо. После продължава: — Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън. — Не спира да дрънка, дава ми дълго обяснение и ми подсказва, че не са заедно, поне така ми се струва. Братът на шефа, не гадже. Облекчен съм, но облекчението е толкова завладяващо и неочаквано, че се мръщя. Тази жена наистина ми е влязла под кожата!

— Приятно ми е, господин Клейтън. — Нарочно говоря остро.

— Приятно ми е, господин Грей. — Ръката му е отпусната, вяла. „Дръвник“. — Чакай, чакай! Крисчън Грей? От „Грей Ентърпрайзис“?

„Да, скапаняко, същият“.

За частица от секундата Пол се преобразява и собственическото му отношение е заменено с раболепно.

— Леле… Какво мога да направя за вас?

— Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива. — „Хайде сега да се разкараш“.

— Добре — примирява се той, оголил бели зъби, готов да се подмазва. — Ще се видим после, Ана.

— Да, Пол — отвръща тя и той тръгва към задната част на магазина. Наблюдавам го, докато не се скрива от поглед. — Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?

— Това е всичко — измърморвам. Мама му стара, нямам време, а все още не знам дали ще я видя отново. Трябва да разбера дали има надежда тя да се замисли над онова, което ми се иска. Как да я попитам? На нея ще ѝ трябва доста обучение. Затварям очи и си представям интересните възможности… да се добера дотам ще е половината от забавлението. Дали изобщо ще се навие? Да не би да съм разбрал погрешно?