Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Какво искаш да кажеш?
— Е, ти или ще бъдеш тук, или в Ленгли, нали така?
Райън погледна през прозореца.
— Проклет да бъда, ако знам. Роб, имаме бебе, а и няколко други неща, за които трябва да мислим.
— Още ли не си ги открил?
Джек поклати глава.
— Смятахме, че сме направили пробив, но не се получи. Тези типове са професионалисти, Роби.
Джексън реагира изненадващо разгорещен:
— Глупости, човече! Професионалистите не нараняват деца. Те искат да стрелят срещу войници или полицаи, добре, това го разбирам — не е правилно, но го разбирам, така ли е? Войниците и полицаите имат пушки, с които могат да отговорят на стрелбата, и са обучени. Така че те са равностоен противник. Изненада от едната страна и процедури от другата и ето ти честна игра. Но след като се хвърлят на цивилни, то те са обикновени улични хулигани, Джек. Може би са умни, но, по дяволите, не са професионалисти. Професионалистите са смели. Професионалистите играят наистина.
Джек поклати глава. Роби грешеше, но той не знаеше никакъв начин да го накара да мисли другояче. Неговият кодекс на поведение беше този на воина, който трябва да живее според правилата на цивилизования свят. Правило номер едно беше: Не може умишлено да нараняваш безпомощни хора. Достатъчно неприятно беше, когато това станеше по случайност. Да го сториш нарочно беше признак на страх, който не е достоен дори за презрение. Онези, които го правеха, заслужаваха само смърт. Те не се побираха в разбиранията на обществото.
— Те играят една проклета игра, Джек — продължи пилотът. — Дори има и песен за това. Чух я в „Риордънс“ на Деня на свети Патрик. „Научих кои са всичките мои герои и исках същото и аз. Исках да опитам късмета си в патриотичната игра.“ Нещо такова. — Джексън поклати глава с отвращение. — Войната не е игра, а професия. Те играят малките си игрички и се наричат патриоти, а излизат, за да убиват деца. Гадове. Джек, когато съм на смолетоносача, когато си карам моя „Томкат“, ние играем нашите игрички с руснаците. Никой не е убит, защото и от двете страни стоят професионалисти. Не харесвам руснаците, но момчетата, които карат самолетите им, си знаят работата. Ние си знаем нашата и двете страни взаимно се уважават. Има правила и двете страни играят според тях. Така трябва да бъде.
— Светът не е така прост, Роби — тихо каза Джек.
— Е, по дяволите, трябва да бъде! — Джек се изненада от разгорещеността на приятеля си. — Ти кажи на онези от ЦРУ да ги намерят, след това да накарат някой да даде заповедта и аз ще поведа нападението.
— Последните два пъти, когато правихме това, загубихме хора — изтъкна Райън.
— Поемаме рискове. За това ни плащат, Джек.
— Да, но преди отново да хвърлиш заровете, искаме да дойдеш у дома на вечеря.
Роби се усмихна неловко.
— Обещавам ти, че няма да си донасям трибуната за речи. Официално ли трябва да сме облечени?
— Роби, аз някога обличам ли се официално?
— Казах им, че не трябва да бъдат официално облечени — каза Джек по-късно.
— Добре — съгласи се Кати.
— Помислих си, че ще кажеш това. — Вдигна поглед към жена си, чиято кожа беше осветена от лунната светлина. — Ти наистина си красива.
— Продължавай да казваш това и …
— Не мърдай. Просто стой както си. — Той прокара ръка по хълбока й.
— Защо?
— Каза, че този път е последният за известно време. Не искам още да свърши.
— Следващият път можеш да бъдеш отгоре — обеща тя. — Ще си струва чакането, но няма да си толкова красива, колкото сега.
— В момента не се чувствам красива.
— Кати, разговаряш с експерт — каза съпругът й. — Аз съм единственият човек в къщата, който може да направи безпристрастна оценка за красотата на всяко човешко същество от женски род, живо или мъртво, и аз казвам, че ти си красива. Край на спора.
Кати Райън възприе собствената си оценка. Коремът й беше обезформен от ужасните белези от разтягането, гърдите й бяха надути и я боляха, стъпалата и глезените й — отекли и краката й се схващаха от позицията, в която се намираше.
— Джек, ти си глупак.
— Тя никога не слуша какво й се говори — каза на тавана той.
— Това са просто феромони — обясни тя. — Бременните жени миришат по различен начин и миризмата, изглежда, гъделичка въображението ти по някакъв начин.
— Тогава как става така, че си хубава, когато носът ми е запушен? Отговори ми.