Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Предполагам, че никога не сме разговаряли е Мартенс? — попита Райън.
— От няколко години — не. Вкарваше оръжие от нас за Ангола, но не ни хареса начинът, по който работи.
— Защо?
— Малко си пада мошеник — отговори Кантор. — Това не е ужасно необикновено в оръжейния бизнес, но се опитваме да избягваме този тип хора. Установихме си собствен капал, след като Конгресът сне забраната върху тези операции.
— Имам двадесет и три имена пред себе си — каза Райън.
— Да. Запознат съм с папката. Мислехме, че миналия ноември той е продал оръжие на една група, спонсорирана от Иран, но се оказа, че не е така. Трябваха ни два месеца, за да установим, че е чист. Щеше да бъде много по-лесно, ако можехме да говорим е него.
— Ами какво ще кажеш за англичаните? — попита Джек.
— Непробиваема стена — отговори Марти. — Всеки път, когато се опитат да разговарят с него, някой едър южноафрикански войник казва не. Човек не може да ги вини, щом Западът се отнася с тях като с парии, то е дяволски сигурно, че ще действат като такива. Другото, което трябва да не забравяме, е, че париите държат един за друг.
— Значи не знаем каквото трябва за този човек и няма да го узнаем.
— Не казах точно това.
— Може би ще изпратим малко хора да проверят някои неща? — обнадеждено попита Райън.
— И такова нещо не съм казвал.
— По дяволите, Марти!
— Джек, нямаш позволение да знаеш каквото и да е за полевите операции. Ако не си го забелязал, в никоя от папките не се посочва как информацията стига дотук.
Райън беше забелязал. Имената на информаторите не се споменаваха, не се уточняваха местата за срещи, както и методите, използвани за предаване на информацията, не се посочваха никъде.
— Добре. Мога ли съвсем безопасно да сметна, че по неизвестни начини ще получим повече информация за този джентълмен?
— Можеш съвсем безопасно да считаш, че този въпрос се обмисля.
— Той може да е най-добрата ни улика — изтъкна Джек.
— Зная.
— Понякога тази работа може да бъде толкова отчайваща, Марти — изказа болката си Райън.
— Не ми разправяй — засмя се Райън. — Чакай, докато се заемеш с нещо наистина важно — извинявай, но знаеш какво имам предвид. Като например какво мислят хората от Политбюро за нещо или колко мощни и точни са ракетите им, или дали имат някого в тази сграда.
— Давай проблемите един по един.
— Да, това трябва да е приятно, да имаш само по един проблем.
— Кога мога да очаквам новини за Мартенс? — попита Райън.
— Ще разбереш, когато пристигнат — обеща Кантор. — Довиждане.
— Чудесно. — Джек прекара останалата част на деня и част от следващия в ровене из списъка на хората, с които Мартенс беше правил сделки. С облекчение мислеше, че трябва да ходи да преподава в класа през следващите два дни, но намери една възможна връзка. Двигателите „Меркюри“, открити на лодките „Зодиак“, които вероятно използва АОЪ — счетоводството се прекъсваше някъде из Европа, — бяха преминали през един търговец от Малта, с когото Мартенс е работил известно време.
Добрата новина от пролетта беше, че Ърни се учеше бързо. Кучето научи трика да ходи и да се облекчава навън още през първите две седмици, което спаси Райън от съобщението от страна на дъщеря си: „Таааате, има малък проблеееем…“, след което непременно идваше и въпросът на жена му: „Развличаш ли се, Джек?“ Всъщност дори и жена му призна, че кучето се развива добре. Ърни можеше да бъде отделен от дъщеря им само с рязко дърпане на каишката. Сега спеше в леглото й, освен когато патрулираше около къщата през няколко часа. Някак си беше изнервящо да виждаш кучето — по-скоро да виждаш черната маса, по-тъмна от нощта, застанала на няколко сантиметра от лицето ти, — когато Ърни, изглежда, докладваше, че всичко е наред, преди да отиде в стаята на Сали за още два часа покровителствен сън. Той все още си беше кученце с невъзможно дълги крака и масивни лапи, и все още обичаше да дъвче разни неща. Когато сред тях попадна и кракът на една от куклите Барби, резултатът беше жестока караница от страна на Сали, която приключи, след като кучето започна да облизва лицето й в израз на разкаяние.
Най-после състоянието на Сали се беше нормализирало. Както лекарите бяха обещали на нейните родители, краката й бяха напълно оздравели и тя тичаше наоколо както и преди. На този ден щеше да бъде отбелязано връщането й в „Джайънт Степс“. Начинът, по който събаряше чашите от масите, когато минаваше тичешком край тях, беше знак, че нещата отново са предишните, и родителите й бяха прекалено радостни от това, за да се скарат на детето, задето не се държи като дама. От своя страна Сали получаваше непрекъснато спонтанни прегръдки, които не разбираше съвсем. Беше болна и сега е добре. Джек със закъснение разбра, че тя не знаеше, че са били нападнати. На няколко пъти, когато беше говорила за това, винаги казваше „оня път, когато колата се счупи“. Все още трябваше да ходи при лекарите за тестове. Тя мразеше и се боеше от тези тестове, но децата се адаптират към промените далеч по-бързо от родителите си.