Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Наложи ми се да почакам няколко дни. А когато над морето запълзяха черни облаци и вятърът задуха неудържимо, аз тръгнах към храма, при това тъй много се страхувах да не закъснея, че нараних коленете си, спъвайки се в корените на едно дърво. Когато се изкачих на хълма, видях, че морето е цялото в пяна, а мълниите вече святкат над Популония и Ветулония.
Щом ме видя, жрецът ме успокои да не бързам толкова и ме покани в храма. Едва бяхме влезли вътре, когато по покрива му зачукаха едри дъждовни капки и скоро ливна дъжд като из ведро. Внезапно ярка мълния освети вътрешността на храма и статуята на богинята на мълнията с черно лице и бели очи. След това се разнесе тътена на гръмотевицата.
След като постояхме известно време пред статуята, старецът каза, че е дошло времето. Той ми нареди да се съблека, а себе си заметна с вълнен плащ. След това излязохме навън, небето над нас беше черно. Той ми заповяда да стъпя с боси крака на бронзовата плоча и да се обърна на север. Самият той също пристъпи до мен. Над главите ни се виеха зигзагите на блестящите мълнии. Изведнъж стана съвсем светло и една огромна мълния се стрелна към нас от тъмния облак. Тя заблестя над главите ни като страховита дъга и отново се скри в облаците, без да достигне до земята. В този миг чухме ужасен гръм.
Жрецът положи ръцете си на раменете ми и каза:
— Боговете казаха!
Треперейки от студ, потресен от случилото се, аз тръгнах след него обратно към храма. Той избърса тялото ми със суха кърпа и ми подаде вълнен хитон. Не произнесе нито дума повече. Гледаше ме с мекия си, топъл поглед, сякаш му бях син.
Аз също не смеех да питам нищо, но изведнъж ми се прииска да му се изповядам и му разказах как някога, когато бях съвсем млад, незнайно защо се бях озовал под един древен дъб пред вратите на Ефес и там ме беше ударила мълния. Спасил ме беше овенът, който ме бе побутнал, сякаш да ме събуди от смъртоподобния ми сън. Казах на жреца, че тогава помнех единствено името си: Турмс. Дори дрехите ми бяха разкъсани от бурята и аз бях останал гол. В полубезпаметно състояние бях прикрил голотата си с един от вълнените пояси, които девойките на Ефес окачаха около извора на Афродита. След това ми се бе наложило да се спасявам с бяг, тъй като местните жители ме нападнаха и искаха да ме убият с камъни. Приютила ме беше самата Артемида в храма си.
— На богинята на луната дължа живота си — продължавах аз и разказах още и за мъдрия Хераклит, който беше заплатил за очистването ми и ме бе взел за ученик, тъй като обичаше всичко странно и необикновено и презираше простолюдието. Болшинството от гърците считаха, че човек, ударен от мълния и оживял след случилото се, сигурно е престъпник. Ето защо искаха да ме убият с камъни. Възможно е да бяха прави, добавих аз, тъй като по-късно навлякох беди на Ефес, както и на цяла Йония…
Признах на жреца най-голямото си престъпление — това, че бях подпалил храма на Кибела в Сарди, заради което бе избухнала война, а великият цар на персите възненавидя Атина. След като му разказах всичко това, аз склоних глава пред него в очакване на сурова присъда, но той само сложи длан на главата ми и каза доброжелателно:
— Ти си направил това, което си бил длъжен да сториш. Няма защо да се боиш от мрачната богиня, тъй като си желан гост на земята. Разказът ти потвърждава предчувствието, което ме обзе, когато те видях. Сега съм сигурен.
— В какво си сигурен? — попитах от любопитство.
Той се усмихна тъжно и поклати посивялата си глава:
— Нямам право да разкрия това пред теб, докато сам не го разбереш. А дотогава ще бъдеш навсякъде чужд. Ако понякога затъгуваш или бъдеш изпълнен със съмнения, спомни си, че си белязан от боговете, а от днешния ден си и под защитата на земните сили.
Душата ми се изпълни с мъка, тъй като не разбирах какво иска да ми каже жрецът. Явно беше, че не бях достигнал все още до необходимата възраст или мъдрост.
Жрецът замълча и аз прочетох умора в очите му. Когато дъждът престана да вали и облаците започнаха да се разсейват, той ме изпрати до вратата на храма и ме благослови в името на своя бог. Яркото слънце блесна иззад облаците, въздухът беше свеж и прозрачен, земята сияеше и преливаше в ярки цветове.
След няколко дена бях отново на борда на кораб, който отплаваше от Популония на север, към устието на втората велика река на етруските. Там слязох на брега и поех към вътрешната земя, по течението на реката, към град Фезуле. В този град живях като обикновен човек. Чувствах, че наближавам зрелостта.