Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)

С почти празния кораб за пренасяне на руда аз тръгнах безпрепятствено към Илва51, острова с шахтите за добив на желязо. Исках да го разгледам, както и да проуча все още неразработените железни залежи. Робите, престъпниците и пленените гали, които работеха в рудниците, бяха обречени на тежък труд, но жилищата им бяха сухи и храна им се даваше колкото искаха. Три пъти в седмицата получаваха месо. Надзирателите ми поясниха, че ги хранят тъй добре не от милосърдие, а за да могат да се трудят както трябва. В края на краищата може ли робът да бъде силен, ако не е хранен добре?

Не по-малко от рудниците ме изуми и храмът на мълнията, който стоеше на най-високия хълм, недалече от залежите с руда. Около храма бяха наредени позеленели от времето бронзови статуи, които олицетворяваха съюза на дванайсетте града. Това бяха много стари изваяния, тъй че мълнии бяха разбили главите или пък бяха разтопили пръстите на краката на някои от тях. Но никой не понечваше да ги възстанови, тъй като всяка статуя напомняше за най-нещастните събития в живота на града — за лошите реколти, за войните, за болестите.

Именно там, в близост с храма, бурите вилнееха по-често откъдето и да било, а мълниите светеха по-ярко. Най-мъдрите гадатели идваха тук, за да разгадават знаменията, изпратени им от боговете. За тази цел на скалата беше прикрепена голяма бронзова плоча и на нея бяха изобразени дванадесетте посоки на света, дванадесетте небесни сфери и дванадесетте пророкуващи божества за лоши предзнаменования. Пророчествата можеше да бъдат четени и тълкувани единствено от прорицателите.

Много хора бяха загинали тук от удар на мълния, но все пак някои бяха останали живи и по този начин бяха получили жречески сан. Никакъв друг обред не беше нужен. Този, който беше оживял след удар от мълния, бе почитан повече, отколкото жреците, служещи в храма. Старшият жрец на храма бе приел посвещението на мълнията едва след като бе попаднал на острова. Той бил съвсем млад тогава. Оттогава насам бяха изминали повече от петдесет години.

Що се отнася до подробностите по обреда на посвещението, никой страничен не можеше да ми обясни нищо, но все пак по заобиколен път до ушите ми стигнаха сведения, че бъдещият жрец беше удрян от невидим камшик, от чиито удари косата му се изправяше, а от ноктите на пръстите му изхвърчаха искри.

В храма имаше много светини: например големи късове янтар и парчета от козината на рис, които бяха донесени от Масилия.

Тук не беше прието да се гадае на чужденци. Мълниите предсказваха съдбата единствено на етруските и на градовете им. Те предупреждаваха за нещастията, които грозяха Етрурия, или пък обещаваха богати, плодоносни години. Старшият жрец обаче накара учениците си, късо подстригани юноши, да ме преведат през храма и да ми покажат всичко любопитно в него, а след това ме покани при себе си. Той не говореше много, само ме нагости с пресен хляб и бистра вода и ми поръча да дойда пак в храма по време на буря — разбира се, при условие, че не се страхувам.