Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Господин Гринуел и съпругата му имаха девет деца, най-голямото от които — дъщеря, около година по-млада от Ранд и Мат. Господин Гринуел беше здрав мъж и при многобройната му челяд сигурно нямаше нужда от допълнителна помощ, но ги огледа от главата до петите, прецени ги по прашните им дрехи и ботуши и изглежда, реши, че винаги може да се намери някаква работа за още два чифта мъжки ръце. Госпожа Гринуел каза, че ако искат да седнат да вечерят на тяхната маса, няма да ги пусне с тези мръсни дрехи. Тя щяла да ги изпере, а някои от старите дрехи на мъжа й щели да им станат, колкото за работа. Усмихна им се, докато казваше всичко това, и за миг напомни на Ранд за госпожа ал-Вийр, макар косата и да беше светлоруса; досега не беше виждал коса с такъв цвят. Дори Мат като че ли престана да бъде толкова напрегнат, щом усмивката й го докосна. Виж, най-голямата им дъщеря беше друга работа.
Тъмнокоса, с големи очи и хубавелка, Елз им се хилеше безсрамно всеки път, когато родителите й ги нямаше наоколо, за да я видят. Докато работеха, местейки бурета и чували с овес в обора, тя висеше на прага, тананикаше си нещо, дъвчеше края на дългата си плитка и ги зяпаше. Особено настойчиво зяпаше Ранд. Той се стараеше да не й обръща внимание, но след няколко минути се наложи да облече ризата, която госпожа Гринуел му беше дала за работа. Беше му тясна в раменете и доста къса, но беше по-добре от нищо. Елз се засмя и той започна да си мисли, че този път, като ги подгонят, няма да бъде по вина на Мат.
„Перин на мое място щеше да знае как да се оправи — помисли си той. — Щеше да изтърси нещо нахално и тя щеше да се разсмее.“ Само че той не можеше да измисли нито нахална реплика, нито някоя шега. Колкото пъти погледнеше към нея, тя му се усмихваше по такъв начин, че ако баща й я видеше, веднага щеше да отвърже кучетата и да ги насъска. Веднъж му подхвърли, че й харесвали високите мъже. Всички момчета из околните ферми били много ниски. Мат му се ухили гадно. Ранд съжали, че не може да измисли някоя уместна шега, и се опита да се съсредоточи върху работата си.
След вечерята всички се разположиха около домашното огнище, господин Гринуел седна на любимия си стол и започна да тъпче лулата си с табак, а госпожа Гринуел се засуети с плетивата си и ризите на младежите, които беше изпрала. Мат измъкна шарените топки на Том и започна да жонглира. Нямаше въобще и да се сети, ако не бяха децата. Децата започнаха да се смеят, когато се правеше, че ще ги изтърве, и ги улавяше в последния миг. После бурно заръкопляскаха, когато започна да ги мята като фонтан, в осморки и по шест топки в кръг, при което наистина за малко да ги изпусне. Но бяха много радостни, а и господин Гринуел и съпругата му ръкопляскаха с не по-малък възторг от тях. Когато Мат свърши, кланяйки се из стаята почти толкова артистично, колкото би го направил Том, Ранд извади флейтата на веселчуна от кутията.
Не можеше да се докосне до инструмента, без да го жегне мъката. Допирането на пръстите му до изящната изработка със златни и сребърни шарки беше като да се докосне до спомена за Том. Никога не си позволяваше да пипне лютнята, освен колкото да провери, че е здрава и суха — Том винаги беше казвал, че лютнята не е за непохватни селски пръсти — но винаги, когато някой фермер им позволяваше да останат да пренощуват, след вечеря той изсвирваше по някоя и друга мелодия с флейтата. Беше нещо като малко допълнително отплащане към фермера и може би средство да освежи спомена си за Том.
С весело настроение, вече подхранено от жонгльорските изцълнения на Мат, той подхвана „Три момичета в ливадата“. Господин и госпожа Гринуел започнаха да пляскат в такт, а по-малките дечица заиграха на пода, дори най-малкият изтърсак, едва проходил, затупка с крачета в ритъма на мелодията. Ранд знаеше, че с такова свирене не би спечелил награда на Бел Тин, но след уроците на Том нямаше да се притесни да участва.
Елз седеше пред огнището, кръстосала хубавите си крака, и когато той свали флейтата от устните си след последния тон, се наведе с въздишка и му се усмихна:
— Толкова хубаво свириш!
Госпожа Гринуел изведнъж спря да плете и погледна дъщеря си изпод вежди, след което измери Ранд с дълъг преценяващ поглед.
Той вече беше вдигнал кутията, за да прибере инструмента, но при нейния поглед за малко да изтърве и флейтата, и кутията. Ако го обвинеше, че ухажва дъщеря й… Притеснен, той вдигна отново флейтата и изсвири друга песен, а после — още една и още една. Госпожа Гринуел продължаваше да го наблюдава. Той изсвири „Вятърът, който клати върбата“, а после „На връщане от долината Таруин“, „Петелът на госпожа Айнора“ и „Старият черен мечок“. Изсвири всички песни, за които можеше да се сети, но тя продължаваше да го гледа изпитателно. Нищо не каза, само го наблюдаваше и от време на време въздишаше тежко.