Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
За миг Перин почти изпита симпатия към човека с вид на добър дядо, който ги защитаваше от Биар. А после Борнхалд извърна дядовската си усмивка към Егвийн.
— Ако откажете да стъпите в Светлината, докато стигнем Амадор, ще бъдете принудени да се явите пред Разпитвачите, а в сравнение с тях усърдието на Биар е като вощеница пред лъчите на слънцето. — Гласът на сивокосия звучеше така, сякаш той съжаляваше за това, което трябва да направи, но не може да не изпълни това, което задълженията му, така както ги разбира, повеляват. — Покайте се, отречете се от Тъмния, елате в Светлината, признайте греховете си и кажете какво знаете за тази вълча поквара, и ще бъдете пощадени. Ще си отидете на свобода, за да тръгнете в Светлината. — Погледът му се спря на Перин и той въздъхна тежко. Ледени тръпки побиха младежа. — Но ти, Перин от Две реки. Ти си убил двамина от Чедата. — Той докосна с пръст секирата, която все още държеше в ръката си. — Теб, опасявам се, в Амадор те очаква бесилка.
Глава 31
Посвири за вечерята си
Присвил очи, Ранд гледаше облака прах, който се приближаваше към тях. Мат вече оглеждаше плета край пътя. Вечнозелените му листа и здраво преплетения клонак щяха да ги прикрият не по-зле от каменна стена, стига да намереха пролука да минат от другата страна.
Внезапен порив вдигна прах и скри всичко от погледа му. Ранд примигна и намести грубата кърпа на носа и устата си. Беше му я дал един фермер, съсухрен мъж с набраздено от грижи лице.
— Не знам от какво бягате — беше казал той, намръщен угрижено. — И не искам да знам. Разбрахте ли? Аз имам семейство. — Неочаквано фермерът измъкна две кърпи от джоба на сетрето си и им ги бутна в ръцете. — Не е много, но заповядайте. На момчетата ми са. Те си имат други. Не ме познавате, разбрахте ли? Времената са трудни.
За Ранд тази кърпа беше много скъпа. Списъкът с прояви на доброта, който си беше съставил в ума, откакто бяха напуснали Бели мост, не беше много голям и той не вярваше, че ще се удължи много повече.
Мат все още ровеше в плета. Ранд хвана дръжката на меча със знака на чаплата на колана си, после го пусна — ако съсечеше плета, дупката щеше да ги издаде. Облакът прах бързо се приближаваше към тях. Не беше от вятъра. Прахът беше единственото предупреждение, че някой ги приближава. Понякога това можеше да е твърде късно.
— Идвай — тихо му подвикна Мат и сякаш пристъпи направо през плета.
Ранд бързо изтича към него. Някой някога беше изсякъл дупка, отчасти обрасла. От три стъпки изобщо не се виждаше, но като се приближиш, се оказваше, че мрежата от клони е по-рядка. Той се провря, заслушан в тропота на приближаващите се коне.
Сниши се, стиснал дръжката на меча си, докато конниците отминаваха. Пет… шест… седем. С обикновено облекло, но мечовете и копията им издаваха, че не са селяни. Някои бяха с кожени туники с метални плочки, а двама — със стоманени шлемове. Търговски охранници сигурно, между двете си поредни наемания. Сигурно.
Един от тях случайно извърна очи към плета, докато преминаваше покрай пролуката, и Ранд стисна меча. Мат се озъби безмълвно и се облещи над кърпата си. Беше пъхнал ръка под дрехата си: винаги когато възникнеше опасност, стискаше камата от Шадар Логот. Ранд вече не беше сигурен дали го прави, за да се защити, или да защити камата с рубина. Напоследък Мат често забравяше, че има и лък.
Ездачите отминаха по пътя си в бавен ход, без да бързат особено. Прахолякът проникна през плета.
Ранд изчака, докато тропотът на копитата заглъхне, после надникна предпазливо през дупката. Прашната диря се виеше далече по пътя. На изток небето беше чисто. Той излезе отново на пътя и се загледа към понеслата се на запад прашна колона.
— Не са за нас — промълви той не съвсем убедено.
Мат се измъкна след него и се огледа предпазливо в двете посоки.
— Може би — отрони той. — Може би.
Ранд не беше сигурен какъв смисъл влага, но кимна. „Може би“. Не по този начин беше започнало пътуването им по Кемлинския път.
Дълго след като напуснаха Бели мост, Ранд продължаваше да се оглежда назад. Понякога виждаше нечий силует, който го караше да спира дъх — висок кокалест мъж, забързан по пътя, или длъгнеста белокоса фигура на капрата до кочияша на някой фургон, но винаги се оказваше дребен амбулант или фермери, забързани към пазара, никога Том Мерилин. С всеки измкнат ден надеждата му все повече увяхваше.