Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Движението по пътя беше доста оживено. Фургони и каруци, ездачи и хора, които вървяха пеш. Появяваха се по един или на групи, върволица от фургони на изкупчии или дузина конници заедно. Определено хората, пътуващи тук, бяха много повече, отколкото Ранд беше виждал в Две реки.
Повечето пътуваха в същата посока като тях, на изток към Кемлин. Понякога се качваха на каруцата на някой фермер, на късо разстояние, някоя и друга миля, но в повечето случаи вървяха. Ездачи отбягваха; щом забележеха дори и един ездач в далечината, се криеха, докато ги отмине. Никой от тях не беше с черно наметало и всъщност не се заблуждаваше, че Чезнещия ще се остави да го забележат, че ги приближава, но нямаше смисъл да рискуват. Отначало се страхуваха само от Получовеците.
Първото село след Бели мост толкова много му заприлича на Емондово поле, че Ранд почти се стъписа, когато го видя. Сламени покриви с високи върхове, стопанки по престилки, които клюкарстваха през плетовете, деца, играещи си на селската морава. Косите на жените се спускаха несплетени по раменете им, а и някои други дребни неща бяха по-различни, но като цяло му заприлича твърде много на родния дом. Крави пасяха оскъдната трева по моравата, ята гъски пресичаха важно-важно пътя. Чедата със смях се търкаляха по утъпканата ланска трева. Дори и не поглеждаха към Ранд и Мат. Това нещо също беше по-различно. Непознатите тук не бяха нещо необичайно; двама непознати в повече не можеха да привлекат особено внимание. Селските песове само вдигаха глави и изсумтяваха при преминаването на двамата младежи — нито един не си направи труда да се размърда.
Той усети прилив на мъка по родния край. „На каквото и да ти прилича — заговори един глас от дъното на съзнанието му, — това все пак не е родният ти дом. Дори и да влезеш в някоя от тези къщи, Трам няма да се окаже вътре. А дори и да се окажеше, би ли могъл да го погледнеш в очите? Сега вече знаеш, нали? Освен малките подробности, като какъв точно е произходът ти и кой точно си ти? Не бяха просто сънища, причинени от треската.“ Той присви рамене, за да устои на подигравателния смях, прокънтял в главата му. „Можеш и да се спреш — изхили се гласът. — Едно място или друго, за теб е все едно, след като си отникъде и след като те е белязал Тъмния.“
Мат го задърпа за ръкава, но той се освободи и се загледа към къщите. Не искаше да се спират, но искаше да ги види и да ги запомни. „Толкова прилича на дома, но ти повече няма да видиш това, нали?“
Мат отново го дръпна. Лицето му беше напрегнато и бледо.
— Хайде — промърмори Мат. — Хайде. — Той гледаше към селото, сякаш подозираше, че там се крие нещо. — Хайде. Все още не можем да спираме.
Ранд въздъхна. Все още не бяха много далече от Бели мост. Ако мърдраалът можеше да мине през стените на Бели мост, без да го забележат, значи за него нямаше да представлява никаква трудност да претърси това малко село. Остави се Мат да го повлече извън селото, докато покритите със слама покриви не останаха далече зад тях.
Пренощуваха под няколко храста, на които все още се вееха старите, изсъхнали листа. Напълниха коремите си със студена вода от близкия поток и легнаха на земята, увити в наметалата си, без огън. Огънят можеше да бъде видян. По-добре да спят на студено.
Обременен със спомените си, Ранд се събуждаше често и всеки път виждаше как Мат мърмори и се мята насън. Той самият не сънуваше, но не спеше добре. „Никога вече няма да видиш родния дом.“
Това бе първата нощ от многото, които прекараха, стопляни само от наметалата си. Не беше и първото им ядене, състоящо се само от студена вода. Имаха пари за няколко вечери в хан, но за легло през нощта им трябваха много повече. Всичко извън Две реки струваше много по-скъпо, и още по-скъпо от тази страна на Аринел, отколкото в Бейрлон. Парите, които им бяха останали, ги пазеха за краен случай.
Един следобед Ранд спомена за камата с рубина на дръжката дали да не я продадат, и Мат го изгледа сърдито.
— Защо толкова държиш да я продадеш? В края на краищата аз си я намерих. Никога ли не си помислял, че мога да искам да си я запазя? Поне за известно време. Ако толкова държиш да продадеш нещо, продай глупавия си меч!
Ранд опипа с длан дръжката със знака на чаплата.
— Този меч ми го даде баща ми. Беше негов. Не бих те помолил да продадеш нещо, което ти го е дал баща ти. Кръв и пепел, Мат, толкова ли държиш да ходиш гладен? Все едно, дори и да намерим някой, който да го купи, колко ще ни донесе един меч? Какво би дал един фермер за този меч? А рубинът би ни осигурил достатъчно средства, за да ни возят по целия път до Кемлин в каляска. Може би чак до Тар Валон. Ще се храним по няколко пъти на ден в хан и ще спим в кревати. Може би все пак не държиш толкова да обиколиш половината свят пеша и да спиш на голата земя?