Окото на света

— Съгласни сме и на сламеници, стига да са чисти и да ни дадете по някое чисто одеяло. Но ще ядем два часа преди съвсем да се стъмни, не по-късно, и от най-добрата храна. Ето. Да ви покажем сега какво можем. — Той посегна към калъфа на флейтата, но Хейк поклати глава.

— Не ме интересува. Тая гмеж тука ще хареса всякакво скрибуцане, стига поне малко да напомня за музика. — Очите му отново се плъзнаха по меча на Ранд, тънката усмивка докосна само устните му. — Яжте когато си щете, но ако не довлечете тълпата тук, ще изхвърчите на улицата.

Той кимна през рамо на двама мъже с мрачни лица, които седяха до стената. Те не пиеха, а ръцете им бяха дебели колкото бедрата им. Очите им измерваха Ранд и Мат, равнодушни и безизразни.

Ранд попипа дръжката на меча си и каза:

— Стига да получим това, за което се разбрахме.

Хейк примигна и за миг сякаш и той се притесни. После кимна.

— Каквото аз казах, нали така? Е, почвайте. Никого няма да доведете, ако просто стърчите така.

И се развика към прислужниците да побързат, сякаш в залата имаше поне петдесет души.

На отсрещната страна на помещението, близо до задната врата, имаше малка платформа. Ранд качи на нея една пейка и свали зад нея наметалото си, навитото одеяло и вързопа на Том. Най-отгоре постави меча.

Дали постъпваше правилно, като носеше меча си така открито? Мечовете бяха обичайна вещ, но знакът на чаплата привличаше вниманието на хората и можеше да предизвика подозрения. Не у всеки, но когато някой му обърнеше внимание, това го караше да изпитва безпокойство. Така можеше да остави ясен знак за присъствието си на мърдраала — ако Чезнещите изобщо имаха нужда от подобна следа. Изглежда, нямаха. Във всеки случай изпитваше неохота да го крие. Дал му го беше Трам. Баща му. Докато носеше открнто меча, между Трам и него все още съществуваше някаква връзка. Нишка, която все още му даваше правото да нарича Трам свой баща. „Твърде късно“ — помисли си той. Не беше сигурен за какво точно се отнасяше това, но знаеше, че е вярно. „Твърде късно.“

При първите тонове на „Запя петелът“, неколцината посетители вдигнаха глави от чашите си. Дори двамата бабаити, опрели рамене на стената, приседнаха за малко. Всички заръкопляскаха, даже побойниците, и после отново, когато шарените топки на Мат се запремятаха в ръцете му. Навън отново прогърмя. Дъждът още не идваше, но напрежението от предстоящата буря беше ясно доловимо.

Мълвата бързо се разнесе и докато се стъмни, ханът вече бе препълнен с мъже, които се смееха и говореха толкова високо, че самият Ранд едва чуваше какво свири. Само гръмотевичният тътен надмогваше шума в помещението. В прозорците проблясваха светкавици и във временните затишия той смътно долавяше ромона на дъжда по покрива. Мъжете, които продължаваха да прииждат, оставяха мокри следи по пода.