Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Из Четиримата крале имаше пръснати пространства гола земя, отъпкана до спечена пръст, изпълнени с фургони, подредени плътно, колело до колело, и изоставени, с изключение на отегчените пазачи. Обори и конюшни обграждаха улиците, всички достатъчно широки, за да могат да преминават фургоните, и с дълбоки коловози от непрекъснатото движение на много колела. Нямаше селска морава и децата играеха, като се провираха между фургоните, сподиряни от ругатните на кочияшите. Селски жени, чиито глави бяха покрити с шалове, гледаха в земята и притичваха по улиците, следвани от грубите подмятания на кочияшите, от които Ранд се изчервяваше; дори Мат се стряскаше при някои от тях. Не се виждаха жени, които да си шепнат клюки на комшийския плет; сивкави дървени къщи, залепени една до друга, повечето неваросани. Тежките кепенци на повечето къщи не бяха отваряни от толкова време, че пантите им бяха ръждясали. Над всичко това се носеше глъч, тропот от ковачниците, викове на кочияши, дрезгав смях от хановете.
Някакъв хан, целият в зелено и жълто, привлече окото на Ранд сред посивелите околни сгради. Колоната фургони продължи да се движи. Никой от кочияшите не забеляза, че той и Мат са слезли — здрачът вече беше паднал и грижата на всички беше да разпрегнат конете и да намерят някой хан, в който да отдъхнат. Ранд се препъна в коловоза и бързо отскочи, за да избегне сблъсъка с клатушкащия се в обратна посока тежко натоварен фургон. Някаква жена мина покрай него забързана, без дори да вдигне очи да го погледне.
— Много е странно това място — каза той. Стори му се, че в мъгливия здрач дочува музика, но не можа да определи откъде идва. От хана, вероятно, но не беше сигурен. — Тук нещо не ми харесва. Може би ще е по-добре този път да не се спираме.
Мат го изгледа пренебрежително и извърна очи към небето. Тъмни облаци се сгъстяваха над главите им.
— И какво, пак да спим под някой плет ли? Свикнах вече отново да спя на легло, като нормален човек. — Той наостри уши. — Сигурно все в някой тукашен хан няма да имат музиканти. Във всеки случай бих се обзаложил, че никъде нямат жонгльор. — Той преметна лъка си през рамо и се запъти към яркожълтата порта, оглеждайки се с присвити очи. Ранд го последва, изпълнен със смътно подозрение.
Вътре имаше музиканти, но цитрата и барабанът се заглушаваха от дрезгави смехове и пиянски викове. Ранд не се и опита да говори със собственика. В следващите два хана също имаше музиканти и цареше същата оглушителна шумотевица. Мъже в грубо облекло запълваха масите и се препъваха по пода, размахвайки халби и посягайки към слугините, които се измъкваха от пиянските им прегръдки с престорено страдалчески усмивки. Зданията се тресяха от тропота и миришеха на прокиснало — воня на старо, вкиснало вино и неумити тела. От търговците с копринените и кадифените им дрехи с дантелени яки нямаше и следа — частните стаи за вечеря на горния етаж пазеха изнежените им уши от шума. Двамата с Мат само надникнаха в помещенията и изчезнаха. Ранд си помисли, че май наистина няма да имат друг избор, освен да продължат.
Четвъртата странноприемница, „Танцуващият каруцар“, се оказа тиха.
Отвън беше също толкова крещящо ярка като останалите — в жълто, нашарено с червено и жлъчно, режещо очите зелено, макар че тук боята беше напукана и олющена. Ранд и Мат пристъпиха вътре.
Край масите седяха само десетина души, всеки увесил нос над халбата си и потънал в невеселите си мисли. Работите им определено не вървяха така добре, както по-рано. Прислужници, почти толкова на брой, колкото и клиентите, сновяха около масите просто за да не ги видят, че стоят на едно място.
Някакъв кокалест мъж с дълга сплъстена коса се извърна и ги изгледа презрително, когато прекрачиха прага. Отвън се чу първият глух тътен на приближаваща се буря.
— К’во искате? — Мъжът отри ръце в мазната престилка, увиснала до глезените му. Ранд се зачуди дали мръсотията беше повече по ръцете му, отколкото по престилката. Беше първият мършав ханджия, когото виждаше. — Е? Кажете, ще пиете ли, или ще се пръждосвате, какво сте ме зяпнали?
Изчервен, Ранд се впусна в отработения вече урок:
— Аз съм свирач на флейта, а приятелят ми е страшен жонгльор. За година по-добри от нас няма да видите. За добра стая и добра храна ще ви напълним кръчмата, което ще възмезди малката цена, която ще ви струваме…