Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Това не е причина.
— Извинете, господине, ясно се вижда, че никога не сте плавали по море — прибави рибарят не без отсянка на презрение в гласа.
— Обяснете ми това, драги мой, моля ви се. На мене ми се струва, че да се дойде от Пембьоф в Пириак, за да се отиде после от Пириак в Бел Ил, е все едно да се отиде от Ла Рош Бернар в Нант, а после от Нант в Пириак.
— По водата пътят е най-къс — отговори рибарят невъзмутимо.
— Но нали се получава една извивка? Рибарят поклати глава.
— Най-късият път от една точка до друга е правата линия — продължи д’Артанян.
— Вие забравяте силата на вълните, господине.
— Съгласен съм с това.
— И вятъра.
— А, така!
— Разбира се; течението на Лоара почти тласка корабите до Кроазик. Ако имат нужда от малка поправка или да се подкрепи екипажът, те идват в Пириак покрай брега; близо до Пириак те срещат течение към друга страна, което ги отнася към остров Дюме, на две левги и половина.
— Добре.
— Там течението на Вилен ги отхвърля към друг остров — Хьодик.
— Съгласен съм.
— Е, господине, от Хьодик до Бел Ил пътят е съвсем прав. Там морето е гладко като огледало; между Двата острова шаландите плават като патици по Лоара. Това е!
— А все пак пътят е дълъг — забеляза упоритият господин Анян.
— Ах!… Господин Фуке иска така! — в заключение рече рибарят, като свали, плетената си шапка при произнасянето на това почтено име.
Един поглед на д’Артанян, бърз и пронизващ като острие на шпага, откри в сърцето на стареца само наивно доверие, а в чертите му — задоволство и безразличие. Той каза: „Господин Фуке иска така“ с такъв тон, с който се казва: „Бог поиска така!“
Д’Артанян беше отишъл вече прекалено далеч. Освен това, след като шаландите заминаха, в Пириак оставаше само една лодка, лодката на стареца, а тя, както изглежда, не можеше да отплува без дълги и усилени приготовления.
И така д’Артанян погали коня си, който, доказвания отново прекрасния си характер, се впусна в път, като стъпваше по солниците и поемаше с ноздри сухия вятър, който превиваше крайбрежните тръстики и хилавите храсталаци.
Към пет часа той пристигна в Кроазик.
Ако беше поет, д’Артанян щеше да се полюбува на обширните равни песъчливи брегове, широки цяла левга, които при прилив се покриват с вода, а при отлив изглеждат сиви, печални ивици, осеяни с полипи, мъртви водорасли и бели, редки обли камъни, които напомнят кости на обширни гробища.
Но той — военен, политик, честолюбец — нямаше вече дори тая слаба утеха да погледне небето, за да прочете на него надежда или предупреждение.
За тия хора червеното небе означава вятър и буря. Белите меки облаци на небесната синева предсказват само, че морето ще бъде спокойно.
Д’Артанян погледна небесната синева, почувствува соления дъх на вятъра и си каза:
„При първия прилив ще отплувам, дори и с орехова черупка“.
В Кроазик, както и в Пириак, мускетарят забеляза грамадни купища камъни, наредени на равния песъчлив бряг. Тия гигантски стени, разрушавани при всеки Прилив поради превоза на камъните за Бел Ил, бяха доказателство за онова, което той заподозря в Пириак.
Стена ли възстановяваше господин Фуке? Нови укрепления ли издигаше? За да се узнае това, трябваше да се види всичко.
Д’Артанян отведе Фюре в конюшнята, навечеря се, легна си, а на другия ден на разсъмване се разхождаше вече по пристанището, или по-точно по облите камъчета.
Кроазик има пристанище, голямо петдесет стъпки, а наблюдателницата му — приличаше на грамадна висока торта, поставена в чиния.
Чинията е равният песъчлив бряг. Възвишението от натрупана и укрепена с камъни пръст образува конус и тоя конус е тортата и наблюдателницата същевременно.
Това е така днес; така е било и преди сто и осемдесет години; само че тогава тортата не е била толкова дебела и около нея навярно не е имало ограда от летви, направена по-късно от управниците на тая бедна и благочестива паланка като украшение и едновременно като перила по спираловидните пътечки, които водят до малката тераса на пресечения конус.
На песъчливия бряг няколко рибари приказваха за сардини и скариди.
Господин Анян се приближи до тях с весел вид и усмивка на устните.
— Днес ще ходим ли на риболов? — попита той.
— Да, господине — отговори единият от рибарите, — чакаме прилива.
— А де ловите риба, приятели мои?
— Край бреговете, господине.
— А кои брегове са добри?
— А, зависи от случая; например близо до островите.
— Но до островите е далеч?
— Не много. Четири левги.