Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
И доволен от това откритие, той се върна отново на масата.
Д’Артанян узна това, което искаше да узнае. Но все пак остана с поета до момента, когато в съседната стая се чу раздвижване на човек, стягащ се за път.
Печатарят стана веднага; той беше наредил да впрегнат коня му. Колата го чакаше на вратата. Вторият пътник и слугата му се качваха на конете си в двора.
Д’Артанян придружи Жюпене до пристанището; поетът качи колата и коня си на лодката.
Що се отнася до богатия пътник, той направи същото с двата си коня и със слугата си. Но д’Артанян не можа да научи името му, каквито и хитрини да употреби за това. Само с необикновена яснота запомни чертите на лицето му.
Мускетарят имаше силно желание да отиде в Бел Ил с двамата пътници, но страхът, че ще провали захванатата работа, го накара да се върне в странноприемницата.
Прибра се, като въздишаше, и си легна веднага, за да стане сутринта по-рано с бистър и отпочинал ум.
LXVIII
Д’АРТАНЯН ПРОДЪЛЖАВА ИЗДИРВАНИЯТА СИ
На разсъмване д’Артанян оседла сам своя Фюре, който беше пирувал цяла нощ с остатъците от овеса на заминалите си съседи.
Мускетарят разпита съдържателя, доколкото можа, при което установи, че той е хитър, недоверчив и предан тялом и духом на господин Фуке.
За да не събуди подозрения у тоя човек, той продължи баснята си за купуване на няколко солници.
Да отплува сега от Ла Рош Бернар за Бел Ил значеше да даде повод за разни слухове, каквито може би вече се носеха и които щяха да стигнат до замъка.
Освен това беше странно, че пътникът и слугата му бяха останали загадка за д’Артанян въпреки всичките му въпроси към съдържателя, който, изглежда, ги познаваше много добре.
И така мускетарят се осведоми за солниците и тръгна към блатистата местност, като остави морето отдясно и навлезе в една обширна печална равнина, която прилича на море от кал, където туктаме се белееха солни напластявания.
Фюре вървеше смело с мускулестите си крака по тесните пътечки, които разделяха солниците. Убедил се, че не го заплашва перспективата от студена баня, д’Артанян се отдаде доверчиво на коня, а сам почна да разглежда трите островърхи скали, които се извисяваха на хоризонта като железни копия сред тая гола, пустинна равнина.
Пириак, Бац и Кроазик, които си приличаха със странното еднообразие, привличаха вниманието му. Когато се обръщаше назад, за да се ориентира по-добре, мускетарят виждаше на хоризонта три други камбанарии на градовете Геранд, Пулиген и Сен Жоашен. Те приличаха на кегли, между които той със своя Фюре приличаше на движеща се топка.
Пириак беше първото малко пристанище, което се намираше от дясната му страна. Той отиде там, готов да запита за главните му солопроизводители.
В момента, когато д’Артанян влезе в него, пет огромни шаланди, натоварени с камъни, излязоха от пристанището.
На д’Артанян се видя чудно, че се извозват камъни от един край, където не се намират. Той прибягна до благостта на господин Анян, за да запита хората на брега коя е причината за това странно обстоятелство.
Един стар рибар отговори на господин Анян, че камъните не са нито от Пириак, нито от блатата, разбира се.
— Тогава откъде ги докарват? — попита мускетарят.
— Господине, докарват ги от Нант и от Пембьоф.
— А къде ги закарват?
— В Бел Ил, господине.
— Ах, тъй ли! — извика д’Артанян със същия тон, с който изрази учудването си пред поета, когато го молеше да го запознае с тайната на печатарството. — А нима там се строи нещо?
— Ами, разбира се, господине! Всяка година господин Фуке поправя стените на замъка си.
— Значи е толкова разрушен?
— Да, стар е.
„Тогава съвсем естествено е, че го поправя, защото така трябва да постъпва всеки собственик — помисли си д’Артанян. — Така и за мене могат да кажат, че укрепявам «Образът на света Богородица», когато чисто и просто съм принуден да го ремонтирам. Струва ми се, че негово величество получава неправилни донесения, които го заблуждават…“
— Но съгласете се — продължи той вече гласно, като се обърна към рибаря, защото възложеното му поръчение го караше да бъде недоверчив, — съгласете се, добри ми господине, че тия камъни пътуват по много особен начин.
— Защо? А как другояче? — попита рибарят.
— Те идват от Нант или от Пембьоф по Лоара, нали?
— Да, по течението.
— Действително това е удобно, но защо не отиват направо от Сен Назер в Бел Ил?
— Е, защото шаландите са лоши плавателни съдове и не са пригодени за морето — отговори рибарят.