Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Четири левги! Това е цяло пътешествие! Рибарят се изсмя в лицето му.
— Слушайте — наивно забеляза господин Анян, — от четири левги вече не се вижда брегът, нали?
— Ами… не винаги.
— Е… далече е… дори прекалено далече; иначе бих ви помолил да ме вземете със себе си и да ми покажете това, което не съм виждал никога.
— Какво именно?
— Жива морска риба.
— Господинът от провинцията ли е? — запита един рибар.
— Да, от Париж.
Бретонецът вдигна рамене и прибави:
— Виждали ли сте господин Фуке в Париж?
— Често — отговори д’Артанян.
— Често? — повториха рибарите, като образуваха кръг около парижанина. — Познавате ли го?
— Малко. Той е близък приятел на господаря ми.
— Аха! — рекоха рибарите.
И — прибави д’Артанян — аз видях замъците му в Сен Манде, във Во, както и двореца му в Париж.
— Хубави ли са?
— Великолепни!
— Е, но не са тъй хубави като замъка му в Бел Ил — забеляза един рибар.
— Охо! — извика господин Анян и така презрително се разсмя, че всички присъствуващи се разсърдиха.
— Ясно си личи, че не сте виждали Бел Ил — забеляза най-любопитният рибар. — Знаете ли, че имението му заема шест левги и че там има такива дървета, каквито не могат да се видят и в Нант?
— Дървета в морето? — извика д’Артанян. — Бих желал да видя това.
— Това не е мъчно, ние ловим риба край остров Хьодик; елате с нас. Оттам ще видите като рай тъмните белилски дървета; ще видите бялото очертание на замъка, което като острие разсича морския хоризонт.
— О, това трябва да е прекрасно! — забеляза д’Артанян. — Но знаете ли, че в замъка на господин Фуке, във Во, има сто кули?
Бретонецът вдигна глава с безкрайно възхищение, но сякаш още не беше убеден.
— Сто кули! — каза той. — Няма значение, Бел Ил е по-хубав. Искате ли да видите Бел Ил?
— А това възможно ли е? — попита господин Анян.
— Да, с позволението на управителя.
— Но аз не познавам тоя управител.
— Щом познавате господин Фуке, ще кажете името си.
— Ах, приятели мои, но аз не съм благородник!
— Всички могат да отидат там — продължи рибарят, — стига само да не желаят зло на Бел Ил или на сеньора му.
Лека тръпка полази по тялото на мускетаря. „Вярно е“ — помисли си той и прибави високо:
— Ако бях сигурен, че няма да хвана морска болест…
— Там ли? — рече рибарят, като показа гордо хубавата си тумбеста лодка.
— Е, вие ме склонихте! — извика господин Анян. — Ще ида да видя Бел Ил; само че няма да ме пуснат.
— Нас ни пускат.
— Вас? Защо?
— Ами… за да продаваме риба на корсарските кораби.
— О!… Корсарски кораби! Какво говорите?
— Казвам, че господин Фуке построи два корсарски кораба, за да преследва холандците или англичаните, и че ние продаваме риба на екипажите на тия малки кораби.
„Охо! — помисли си д’Артанян. — От добре по-добре! Печатница, бастиони, корсарски кораби!… Е, господин Фуке е доста сериозен неприятел, както и предполагах. Заслужава си да го види човек по-отблизо.“
— Ние тръгваме в пет часа и половина — прибави рибарят важно.
— Цял съм на ваше разположение, няма да ви напускам.
Действително д’Артанян видя как рибарите изтеглиха лодките си към водата; приливът настъпи. Господин Анян седна в лодката, като играеше ролята на уплашен и разсмиваше малките рибарчета, които го наблюдаваха с големите си умни очи.
Той легна на едно платно, сгънато на четири, като остави рибарите да се готвят за отплуване. И след два часа лодката с голямо четвъртито платно беше вече в открито море.
Рибарите, които в движение вършеха работата си, не забелязаха, че спътникът им не побледня, не запъшка, не започна да страда, че въпреки надлъжното и странично клатене на лодката, неуправлявана от никого, новакът по море не изгуби нито присъствието на Духа, нито апетита си.
Те ловяха риба и работата им вървеше доста успешно. На въдиците със стръв от скариди се хващаха калкани и камбали. Две въдици се скъсаха от тежестта на ягулите и моруните; три змиорки подскачаха на дъното в лодката.
Д’Артанян носеше щастие на рибарите; така му казваха те. Ловенето на риба му се хареса толкова, че сам той се залови за работа, тоест за въдицата, като крещеше от радост и викаше „пусто да остане“ (така че би учудил дори и мускетарите, когато на въдицата му се хващаше нова плячка, която го караше да напряга страшно мускулите си и да проявява сила и ловкост.
Веселото занимание го накара да забрави дипломатическото поръчение. Той воюваше с една страшна ягула, вкопчил едната си ръка в борда, за да приближи до себе си зеещата уста на противника си, когато собственикът на лодката му каза: