Пир за врани

Джайм повече се интересуваше какво има да разкаже Шопара за вълците.

— Имахме неприятности с една банда от онез вълци с бялата звезда — каза старият рицар. — Въртяха се тъдява и душеха, милорд, но ги прогонихме, трима погребахме при ряпата. Преди тях имаше глутница проклети лъвове, да ме прощавате. Тоя, дето ги водеше, имаше мантикора на щита.

— Сир Амори Лорч — подхвърли Джайм. — Милорд баща ми му заповяда да опустоши Речните земи за наказание.

— А, ние не се бъркахме в това — заяви твърдо сир Роджър Шопара. — Аз съм верен на дома Хейфорд и лейди Ермесанда сгъва коленцето си пред Кралски чертог — или ще го сгъне, като порасне и проходи. Казах му го това, но тоя Лорч все едно не ме чу. Изби половината ми овци и три добри дойни кози, и се опита да ме опече в кулата ми. Стените ми обаче са здрав камък, осем стъпки дебели, тъй че като му угасна огънят, му омръзна и се махна. Вълците дойдоха после, четирикраките. Изядоха овцете, които мантикората ми остави. Останаха ми няколко добри кожи, ама кожата корем не пълни. Какво да правим, милорд?

— Сейте — отвърна Джайм. — Сейте и се молете за още една жътва. — Не беше много обнадеждаващ отговор, но по-добър нямаше.

На другия ден колоната прехвърли потока, служещ за граница между васалните земи на Кралски чертог и владенията на Речен пад. Майстер Гълиан огледа една карта и заяви, че тези хълмове са на братята Воуд, двама оземлени рицари, заклети на Харънхъл… но техните твърдини бяха от пръст и дърво и от тях бяха останали само почернели греди.

Нито някой от двамата Воуд се появи, нито крепостните им, макар че в мазето на къщата на втория брат бяха намерили убежище няколко разбойници. Единият носеше дрипи от пурпурен плащ, но Джайм го обеси с останалите. Почувства се добре. Това беше правосъдие. „Нека да ти стане навик, Ланистър. Кой знае, един ден наистина може да те наричат Златната ръка. Златната ръка Справедливия“.

Колкото повече се приближаваха към Харънхъл, толкова по-сив ставаше светът. Яздеха под оловно небе и покрай води, лъснали блатясали и студени като кована стомана. Джайм неволно се зачуди дали Бриен е минала по този път преди него. „Ако е помислила, че Санса Старк е тръгнала за Речен пад…“ Ако бяха срещнали други пътници, щеше да ги спре и да ги попита дали не са видели случайно хубава девица с кестенява коса или голяма и грозна, с лице, от което мляко ще се пресече. Но никой нямаше по пътя освен вълци, а воят им не съдържаше отговори.

Оттатък оловните води на езерото най-сетне се появиха кулите на безумието на Черния Харън, пет криви, дращещи в небето пръста от злокобен черен камък. Кутрето бе обявен за владетел на Харънхъл, но явно не бързаше да заеме новото си седалище, тъй че на Джайм Ланистър се падаше честта да „вкара в ред“ Харънхъл на път за Речен пад.

А че имаше нужда от вкарване в ред — в това не се съмняваше. Грегър Клегейн беше изтръгнал огромния мрачен замък от бандата на Кървавите глумци, преди Церсей да го върне в Кралски чертог. Хората на Планината несъмнено щяха да дрънчат вътре като грахови зърна в броня, ала не бяха най-подходящите за възстановяването на кралския мир по Тризъбеца. Единственият мир, който пасмината на сир Грегър бе давала на когото и да било, беше мирът в гроба.