Пир за врани

— Чу го човека — обърна се Джайм към Илин Пейн. — Намери едно хубаво дълго копие и му го натикай в задника.

Сир Илин нямаше копие, но Джон Бетли Безбрадия с радост му подхвърли едно. Пиянският смях на Говняната уста секна изведнъж.

— Разкарай го т’ва проклето нещо от мене.

— Ти решаваш. Кой командва тука? Сир Грегър назначи ли кастелан?

— Поливър — обади се друг, — само че Хрътката го уби, милорд. Него и Веселяка, и онова момче Сарсфилд.

„Пак Хрътката“.

— Знаете, че е бил Сандор? Видяхте ли го?

— Ние не, милорд. Ханджията ни каза.

— Стана в хана на кръстопътя, милорд. — Заговорилият беше по-млад, с песъчлива сплъстена коса. Носеше веригата с монети, дето беше някога на Варго Хоут: монети от далечни градове, сребърни и златни, медни и бронзови, четвъртити монети и кръгли, триъгълни и пръстенчета, и парчета кост. — Ханджията се закле, че едната страна на лицето му била цялата изгоряла. Курветините му разправяха същото. Сандор водел някакво момче, дрипаво селянче. Насекли на парчета Поли и Веселяка, а после хванали към Тризъбеца, тъй казаха.

— Пратихте ли хора след тях?

Говняната уста се намръщи, все едно че го болеше да мисли.

— Не, милорд. Да ни ебат в гъза всичките, не сме.

— Когато псето побеснее, човек му реже гърлото.

— Ми… — рече мъжът и си обърса устата, — Поли хич не ни харесваше, това говно, а Псето беше брат на сира, тъй че…

— Лоши сме, милорд — намеси се онзи с монетите, — но човек трябва да е луд да се изпречи на Хрътката.

Джайм го огледа от глава до пети. „По-смел е от останалите и не е толкова пиян като Говняната уста“.

— Страх ви е било от него.

— Не бих казал точно страх, милорд. Бих казал, че го оставихме за по-добри от нас. Някой като сира. Или вас.

„Като мен, докато имах две ръце“. Джайм не се заблуждаваше. Сега Сандор щеше да го довърши набързо.

— Име имаш ли си?

— Рафорд, ако благоволите. Повечето ми викат Раф.

— Раф, събери целия гарнизон в Залата на Стоте камини. Пленниците също — искам да ги видя. Онези курви от кръстопътя, и тях. А, и Хоут. С прискърбие чух, че е умрял. Бих искал да видя главата му.

Когато му я донесоха, видя, че устните му са отрязани, ушите и повечето от носа също. Враните се бяха нагостили с очите му. Въпреки това по всичко личеше, че е Хоут. Джайм щеше да познае брадата му навсякъде — нелепото космато въже, дълго две стъпки и провиснало от острата брадичка. Иначе по черепа на кохориканеца бяха останали само няколко съсухрени ивици плът.

— Къде е останалото от него? — попита той.

Никой не искаше да му каже. Най-сетне Говняната уста наведе очи и измърмори:

— Изгни, сир. И се изяде.

— Един от пленниците все молеше за храна — призна Рафорд — и сир каза да му даваме печено козе. Само че кохориканецът нямаше много месо по себе си. Сир му взе първо дланите и стъпалата, после ръцете и краката.