Пир за врани

Отчасти бе готов с радост да остави зад себе си Кралски чертог. Никак не му допадаше компанията от блюдолизци и глупаци, с която се бе обкръжила Церсей. „Най-малкия съвет“, така ги наричаха в Квартала на бълхите според Адам Марбранд. А Кибърн… може да беше спасил живота му, но все пак си беше от Кървавите глумци.

— Кибърн вони на тайни — беше предупредил Церсей. Това само я разсмя.

— Всички имаме тайни.

„…ебе се с Лансел и Озмунд Черното котле, и сигурно — с Лунното момче, доколкото знам…“

Пред конюшните на Червената цитадела го чакаха четиридесет рицари и още толкова скуайъри. Половината от тях бяха западняци, заклети васали на дома Ланистър, другите — доскорошни врагове, превърнали се в съмнителни приятели. Сир Дермът от Дъждовния лес щеше да носи щандарта на Томен, Червения Ронет Конингтън — бялото знаме на Кралската гвардия. Един от Пеги, един от Пайпър и един от Пекълдън щяха да си споделят честта да бъдат скуайъри на лорд-командира.

— Дръж приятелите зад гърба си, а враговете пред очите си — беше го посъветвал веднъж Съмнър Крейкхол. А дали не беше баща му?

Конят му за езда беше дорест, бойният — грамаден сив жребец. Джайм отдавна беше престанал да дава имена на конете си; толкова много беше видял да загиват в битки, а като си им дал име, е по-тежко. Но когато момчето на Пайпър взе да ги нарича Чест и Слава, се засмя и разреши имената им да останат. Такъмите на Слава бяха в ланистърски пурпур; Чест бе накичен в бялото на Кралската гвардия. Джосмин Пекълдън държеше юздите на ездитния, докато сир Джайм го яхне. Скуайърът беше тънък като копие, с дълги ръце и крака и с мазна светлокафява коса. Страните му бяха покрити с жълтеникав мъх. Наметалото му беше в ланистърски пурпур, но на палтото му се виждаха четирите червени барбуна на дома му, на жълто поле.

— Милорд — попита момъкът, — ще желаете ли да носите новата си ръка?

— Сложи си я, Джайм — подкани го сир Кенос Кайски. — Ще махаш на простолюдието и ще им оставиш какво да разправят на децата си.

— Не мисля. — Нямаше да покаже на тълпата една златна лъжа. „Да видят отсеченото. Да видят сакатия“. — Но се чувствайте свободен да го компенсирате, сир Кенос. Махайте с две ръце и с краката, ако щете. — Сбра юздите в лявата си ръка и подвикна, щом другите се подредиха зад него: — Пейн, ти ще яздиш до мен.

Сир Илин Пейн си проправи път и подкара до Джайм, като просяк на кралския бал. Ризницата му беше стара и ръждясала, нахлузена върху протрит и зацапан кожен елек. Никакви гербове и отличителни цветове не се виждаха нито по ездача, нито по коня му; щитът му беше толкова насечен и очукан, че беше трудно да се познае цветът на боята, покривала го някога. С мрачното си лице и дълбоко хлътналите си очи сир Илин можеше да мине за самата смърт… какъвто беше години наред.

„Но вече не“. Сир Илин бе половината от цената, за да преглътне заповедта на своя малолетен крал като добричък малък лорд-командир. Другата половина беше сир Адам Марбранд.