Пир за врани

По-голямата част от войската му чакаше извън градските стени: сир Адам Марбранд с конниците си, сир Стефон Суифт и обозът, Святата стотня на стария сир Бонифер Добрия, конните стрелци на Сарсфилд, майстер Гълиан с четири кафеза, пълни с гарвани, двеста души тежка конница под командата на сир Флемент Бракс. Неголяма войска — по-малко от хиляда души. Броят беше последното необходимо нещо в Речен пад. Армия на Ланистър вече бе обкръжила замъка, както и още по-голяма войска на Фрей; последната птица бе донесла съобщение, че обсадителите имат затруднения с изхранването. Бриндън Тъли беше опустошил земите наоколо, преди да се прибере зад стените си.

„Не че е било нужно кой знае колко усилие“. От онова, което Джайм бе видял в Речните земи, почти не беше останала незапалена нива, неплячкосано селище и необезчестена девица. „А сега милата ми сестра ме праща да довърша работата, започната от Амори Лорч и Грегър Клегейн“. Догорча му в устата при тази мисъл.

Толкова близо до Кралски чертог кралският път беше безопасен, колкото можеше да е безопасен един път в такива времена, но за всеки случай Джайм пусна напред леката конница на Марбранд да разузнае.

— Роб Старк ме изненада в Шепнещия лес — каза му. — Това няма да се повтори.

— Имате думата ми. — Марбранд изглеждаше видимо облекчен, че отново е на кон, облякъл пушливосивия плащ на своя дом вместо златистата вълна на Градската стража. — Ако се появи враг на няколко левги околовръст, ще научите своевременно.

Джайм изрично се беше разпоредил никой да не се отделя от колоната без негово разрешение. Знаеше, че иначе ще си има работа с отегчени лордчета, препускащи из околните поля да гонят стада и да тъпчат реколтата. Близо до града все още можеше да се видят стада крави и овце, ябълки по дърветата и плодове по храстите, ожънат и събран ечемик, овес и жито, натоварени фургони и волски коли на пътя. По-далече в полето нещата нямаше да са толкова розови.

Подкарал бавно в челото на войската, с мълчаливия сир Илин до него, Джайм се чувстваше почти доволен. Слънцето грееше топло в гърба му и вятър рошеше косата му като женски пръсти. Когато Лю Пайпър Малкия дойде в галоп с шлем, пълен с боровинки, Джайм изяде шепа и му каза другото да го раздели с приятелите си скуайъри и сир Илин Пейн.

Пейн изглеждаше толкова доволен в мълчанието си, колкото в ръждясалата си ризница и щавената кожа под нея. Тропотът на копитата на коня му и подрънкването на меча в ножницата, щом се наместеше в седлото, бяха единствените звуци, които издаваше. Макар белязаното му от шарка лице да беше мрачно, а очите — студени като лед по зимно езеро, Джайм чувстваше, че се радва, че е дошъл. „Дадох му да избере — напомни си той. — Можеше да откаже и да остане в Кралски чертог“.

Назначаването на сир Илин беше брачен дар от Робърт Баратеон за бащата на младоженката му, необременена с отговорности длъжност, която да компенсира Пейн заради езика, който бе загубил в служба на дома Ланистър. Като палач беше великолепен. Не беше провалил нито една екзекуция и много рядко се налагаше да прибегне до втори удар. А и в мълчанието му имаше нещо, което всяваше ужас. Едва ли някога бе съществувал Кралско правосъдие по-пригоден за службата си.