Триумфът на червилата

Той се преструваше на много зает в разговор с шивача, приклекнал до него, който скъсяваше панталоните му, но нямаше как да не я е забелязал в огледалата. Господи, Майк! Често се сещаше за него и дори се питаше как ли живее. По едно време дори чу, че бил заминал за Англия. Да мине ли покрай него, преструвайки се, че не го е забелязала — нещо, което самият той полагаше огромни усилия да постигне, та да спести неудобството и на двамата? Но посвети прекалено дълго време на колебание — време, през което той вдигна очи, втренчи се в огледалото пред себе си и я видя отзад. Очевидно и той бе любопитен какво ли се кани да направи и вече бе измислил какво да каже — но сигурно го бе измислил отдавна, знаейки, че рано или късно двамата ще се засекат някъде.

— Здравей, Майк! — каза тя. Не протегна ръката си — знаеше, че той няма да я поеме.

— Виж ти, виж ти! — възкликна той и я погледна от висотата на стенда. — Нико О’Нийли!

— Радвам се да те видя, Майк! — побърза да изрече тя, кимна и се обърна.

Това бе най-правилният подход, точно така. Да покаже, че го е видяла, без да навлиза в никакви подробности. Но докато разглеждаше сребристите вратовръзки, усети, че присъствието на двамата и всичко, случило се между тях, изпълва магазина като два градоносни облака. Не бе в състояние да се концентрира. „Не мога вече! Ще му се извиня!“ — реши накрая.

Обърна се. Майк беше седнал и завързваше обувките си, като че ли изпълнен с нетърпение да се махне по-скоро от магазина.

Така беше по-добре — поне не се опитваше да й виси на главата като чудовищен водоливник.

— Майк — изрече тя, — много съжалявам за станалото!

Майк вдигна изненадано глава. Отдалече личеше, че все още й е ядосан.

— Никога не трябва да се извиняваш на враговете си, Нико! — махна с ръка той. — Ако ти не го знаеш, то тогава кой друг?!

— Ние врагове ли сме, Майк? Не смятам, че се налага да стигаме чак дотам!

— Защо? Защото вече не съм заплаха за теб ли? Е, в такъв случай, може би наистина не сме.

Тя се усмихна тъжно, стиснала устни. Да, Майк никога няма да се промени, никога няма да надрасне егото си. Бе сторила предостатъчно. Най-добре е да си тръгва.

— Надявам се, че си добре, Майк — каза и тръгна да се обръща, но в този момент той се изправи.

— Е, може би всъщност трябва да ти благодаря за едно нещо — изрече внезапно той. — Двамата с Наталия ще се женим — добави, като посочи към младата жена, която се усмихна сконфузено на Нико, като че ли се чудеше на чия страна да застане. — Сигурно познаваш Наталия! — отбеляза с обвинителен тон той. — Работи за теб. Вече.

— Разбира се, че я познавам! — кимна Нико. — Поздравления!