Триумфът на червилата
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Триумфът на червилата». Краткое содержание книги:
Героините в новия й брилянтен роман „Триумфът на червилата“ — Уенди, Нико и Виктори — са Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, но след десет години. Днес те вече не търсят своя Тузар, а сами се превръщат в него. Три способни и властни дами в мъжкия свят на бизнеса, устремени към върха му — със своите амбиции, възходи и падения, тайни желания, морални дилеми. Три „мъжки момичета“, които са и нежни, и чувствителни, понякога раними, но винаги оцеляват…
Три силни жени, които знаят, че всеки триумф има своята цена…
А ТЕ ВИНАГИ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ!
— Да, знам — продължи Уенди. — Не беше нарочно. Селдън ми беше казал, че не може да има деца, но се оказа, че това не е вярно! — Тук тя се усмихна и сви безпомощно рамене. — Понякога човек просто трябва да се остави на съдбата. Според мен това е божи дар, задето най-сетне успях да пусна на екран „Парцаливите пилигрими“! Смятах да си купя пръстен със сапфир, но този подарък като че ли е по-хубав!
„Божичко, Селдън Роуз!“ — помисли си Нико. А на глас изрече:
— Но, Уенди, това е прекрасно!
— На Виктор може и да не му хареса, но не ми пука! — усмихна се приятелката им. — Аз съм президентът на „Парадор“ и просто ще тропна с крак. Селдън вече се съгласи, че ако някой от двама ни трябва да напусне „Сплач“, то това ще бъде той. Ще основе своя собствена компания. Доколкото схванах, това му е най-голямата мечта.
— За Виктор изобщо не се притеснявай! — махна с ръка Нико, като че ли Виктор Матрик е някаква незначителна прашинка. — Аз ще оправя нещата с него! Ще извъртя нещата така, сякаш идеята е била изцяло негова — имам предвид, вие със Селдън да се съберете и да си родите беше!
— Ами, не знам… — изрече замечтано Уенди. — Още откакто изкарах онези три дена с Шейн и децата и се грижих за тях, когато се бяха разболели от варицела, и изпуснах фестивала в Кан и срещата си с Виктори… Тогава си казах, че мога да го направя! И наистина го правя! Правя го вече години наред! Това съм аз! Имам си и кариера, имам си и деца! И ги искам и двете! Нуждая се и от двете! Вярно е, че не мога да бъда с децата си всеки миг, но и те не биха ме изтърпели да се въртя край тях непрекъснато! Никое от тях не ме вижда по този начин! И в това няма нищо лошо. И тогава разбрах, че вече не се страхувам. И взех решение, че повече няма да се чувствам виновна за нищо!
— Никога не е трябвало да се чувстваш виновна за каквото и да било! — запротестира Виктори. — Боже, толкова се радвам за теб!
И тя стана и прегърна Уенди.
— Хей, ама това е само едно дете! — промърмори Уенди с престорен сарказъм. — Поредното… Слава богу обаче, този път е истинско дете, а не пораснал мъж!
Нико изгледа Виктори и Уенди и очите й се насълзиха. И щяха да рукнат, ако им беше позволила. „Всички сме толкова щастливи!“ — помисли си тя.
— Да не забравяме Виктори и нейната шапка! — обади се тихо тя. — Брилянтна е! Тази шапка успя да направи щастливи вече двадесет хиляди жени! Без да броим две малки момиченца!
Виктори я изгледа с благодарност. Нико си помисли: „Нещо започвам да се размеквам! Веднага трябва да сложа точка на това!“
Когато излезе на тротоара през ресторанта, Нико се замисли дали веднага да не отиде у Кърби и да сложи край на тази работа, веднага! Мислеше да го направи довечера, след премиерата на филма на Уенди, но после стигна до извода, че колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. И без това бе продължило повече от година. Как изобщо се случи?! Но като всичко останало в живота, и тази връзка се бе превърнала в рутина. Отначало имаше страст и вълнение, и превъзбуда от това, че никой не знае, че им се разминава. А сега от тази възбуда не бе останало почти нищо — бе останала единствено мисълта, че трябва да прикрива следите си, че е хубаво да си има нещо, което да е само нейно, за което никой друг не знае. Сигурно начинът на разсъждение на наркоманите не се различаваше много от нейния. И точно както рано или късно наркоманите биваха разкривани, така и сега хората вече бяха започнали да се досещат за нейната връзка. Зави по Петдесет и седма улица и се сви само при мисълта за онази анонимка в „Поуст“. Беше като някакъв огромен предупредителен флаг. Означаваше, че някой вече е надушил нещо, обаче редакторите са преценили, че не разполагат с достатъчно сигурна информация, за да използват истинските имена на виновниците.
Небето бе надвиснало тежко над целия град. Докато вървеше бързо по Западна Петдесет и седма улица, Нико си каза, че ако не беше студът, щеше да се пита дали изобщо е излязла навън. Градът винаги я караше да се чувства така, сякаш е затворена в стъклена капсула и понятието „навън“ си е чиста илюзия. Огледа минувачите около себе си и си каза, че всички са като дребни същества, приклещени в някое от онези евтини стъклени преспапиета, в които децата се взират, очаровани и ужасени от всичко, което става в миниатюрния свят.
На ъгъла на Петдесет и седма улица и Пето авеню тя спря, възнамерявайки да пресече от другата страна и да вземе такси до апартамента на Кърби. Но точно тогава си спомни за вратовръзката на Сеймор. Не че съпругът й щеше да се ядоса, ако забрави, но със сигурност ще забележи този факт. Сеймор имаше гадния навик да помни абсолютно всичко, което са казали хората, и да им държи сметка за това. Твърдеше, че всеки трябва да носи отговорност за думите си, тоест, трябва да говори онова, което наистина мисли. Защото на какво щял да заприлича светът, ако никой не се чувствал отговорен да изпълнява обещанията си?! Истинска анархия!