Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Изведнъж разбрах какво искаше да каже той и защо именно на мен искаше да покаже първо произведението си. Но мигът на прозрението само проблесна и аз отново се върнах в земното си тяло.
— Прав си, Арунс! — възкликнах. — Никой друг не би се осмелил да нарисува нещо подобно. Самите богове са държали четката ти и са подбирали цветовете чрез ръката и очите ти.
Докоснах плахо ръката му. Той се обърна и аз го прегърнах. Арунс положи доверчиво главата си на рамото ми и заплака. Но това бяха радостни сълзи и той скоро ги избърса с изпоцапаната си с боя ръка, тъй че краските се размазаха по лицето му.
— Прости ми, Турмс, че проливам сълзи, но работих ден и нощ, спах ето на тази каменна лавица и почти нищо не ядох и не пих. Сам не зная дали е сполучлив стенописът и как тъй успях да го завърша. Нещо в мен ми нашепва, че днес е краят на цяла една епоха, макар и още малко да се забавят новите събития. Може би и животът ми ще свърши, макар да остана жив още десет или двадесет години. Ето защо плача.
В този миг аз гледах с очите му и сърцето ми биеше с неговото, заедно с него аз преживях смъртта на лукумона и знаех, че още малко, и ще настъпят новите времена, които ще бъдат по-лоши и много по-тежки, и че тези времена няма да бъдат тъй възвишени, както озарилите лицата на светлите богове. Мястото на свещените духове и на безсмъртните божества ще бъде заето от чудовища, които ще изпълзят от дебрите на земята, от тъмни демони, които ще навяват на хората кошмарни страхове.
Повече няма какво да разказвам за Арунс и неговата творба. Преди да си тръгна от Тарквиния, аз изпратих скъп подарък на жена му, но на него не изпратих нищо, тъй като това, което ми разкри живописецът, беше безценно.
А сега ще разкажа, как тъй аз, бедният странник, се сдобих с възможността да купувам ценни вещи и да дарявам скъпи дарове на приятелите си. В един от последните дни от пребиваването ми в Тарквиния минах покрай пъстра шатра, издигната в близост до градската стена. В сянката на тази шатра няколко младежи играеха на кости. Те бяха знатни юноши и сред тях беше и Ларс Арнт Велтури. Той ми махна за поздрав с бледата си ръка и предложи:
— Искаш ли да поиграеш с нас, Турмс? Сядай, напълни си чашата и вземи костите!
Приятелите му започнаха да ме разглеждат с нескрито любопитство. Бях облечен със скромни пътнически дрехи, а нозете ми бяха обути в сандали без украшения. Младите хора се усмихваха пренебрежително, но никой не посмя да възрази на Ларс Велтури. Недалече бяха вързани породистите им коне. Разбрах, че си имам работа с прославените водачи на тарквинската конница, към която принадлежеше и Ларс Арнт. Ала изобщо не усетих смущение, а седнах срещу Ларс и покрих коленете си с плаща си.
— Рядко играя на кости, но с теб съм готов да опитам — казах.
Юношите възкликнаха изумени, но Ларс им даде знак да замълчат, сложи костите в купичката и ми я подаде с думите:
— Ще играем ли на цял залог?
— С удоволствие — отговорих аз безгрижно, макар да разбирах, че може би става дума за цяла златна монета или за мина сребро, тъй като тези богаташи сигурно не играеха за по-малко.
— Ха! — продължаваха да възклицават младите мъже и дори запляскаха с ръце. — А имаш ли пари, страннико?
— Млъкнете! — заповяда им Ларс Велтури. — Разбира се, той отговаря за залога си. Ако ли не — аз отговарям за него.
Хвърлих костите. После той хвърли — и аз изгубих. По този начин изгубих три пъти още преди да съм отпил от виното си.
— Три пълни залога — каза небрежно Ларс Велтури и сложи настрани три прекрасни пластинки от слонова кост. — Искаш ли да продължим, Турмс, приятелю, или първо да си починем?
Погледнах към небето и помислих, че три мини сребро са огромна сума. Помолих се безгласно, призовавайки Хеката, която някога ми беше обещала да ме покровителства. Когато наведох глава, видях на камъка до себе си гущер. Богинята ми бе дала знак, че присъства.
— Да продължим — казах, пресуших до дъно чашата и отново хвърлих костите.
Знаех предварително, че победата ще бъде моя. Наведох се, за да видя знаците на костите. Етруските не рисуваха точки по костите за игра, а букви. Ходът се оказа възможно най-удачният. Ларс Велтури също хвърли костите и изгуби. По този начин спечелих три пъти поред. Младежите забравиха за пренебрежението си към мен и се струпаха около нас, затаили дъх. Един от тях каза:
— Никога по-рано не съм виждал нищо подобно. Ръката му съвсем не трепери и той дори не се вълнува.