Търговецът
- Автор: Арчер Джеффри
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Търговецът». Краткое содержание книги:
Маститият търговец Чарли Тръмпър изминава дълъг път от пъстрите шумни улици на бедняшкия Уайтчапъл до лъскавите витрини на богаташкия Челси Терас, макар че двата квартала отстоят само на хвърлей един от друг. В умелите ръце на Джефри Арчър съдбата на големия предприемач се превръща в епично пътешествие през капаните на годините, в което Чарли следва неотклонно своята мечта, вдъхновена от дядо му.
Заключих кантонерката, върнах ключа в горното ляво чекмедже на писалището на госпожица Бенсън, угасих фенерчето, излязох от кабинета и се качих бързо по стълбището в спалното помещение, Сложих фенерчето, откъдето го бях взела, и си легнах. Недоумявах какво ли още да направя, за да се помъча да разбера кои са майка ми и баща ми и откъде съм дошла.
Родителите ми сякаш изобщо не бяха съществували, а аз бях започнала живота си на три години. Тъй като единствената друга възможност бе да съм зачената непорочно, нещо, в което не вярвах дори за Божията майка, желанието да установя истината стана неудържимо. Накрая явно съм заспала, защото единственото, което помня, бе как на другата заран се събудих от училищния звънец.
Когато спечелих стипендията за Мелбърнския университет, се чувствах като затворница, излежала дълга присъда и най-сетне пусната на свобода. За пръв път ми дадоха стая, която да си е само моя, и ми разрешиха да ходя без униформа - не че дрехите, които ми беше по джоба да си купя, щяха да предизвикат възторг у моделиерите в Мелбърн. Помня, в университета залягах още повече над учебниците, защото се притеснявах, че ако в първи курс не си взема изпитите, ще ме върнат в сиропиталище „Света Хилда“, където ще гния до края на дните си.
Във втори курс записах изкуствознание и английски, продължавах и да рисувам - това ми беше хоби, но нямах и представа какво искам да работя, след като се дипломирам. Преподавателят ми каза да съм помислела дали да не стана учителка, това обаче ми напомняше твърде много за. „Света Хилда“, а и не исках да заприличвам на госпожица Бенсън.
Преди да вляза в университета, не съм имала гаджета, понеже момчетата в сиропиталището ги държаха в друго крило и имахме право да разговаряме с тях само след девет сутринта и преди пет следобед. Докато навърших петнайсет години, си мислех, че се забременява от целувка, та бях решена да не допускам тази грешка, особено при положение че бях расла без родители.
Първото ми истинско гадже се казваше Мел Никълс, беше капитан на футболния отбор в университета. След като накрая успя да ме вкара в леглото си, той се закле, че съм единственото момиче в живота му и по-важното, първото. Признах си, че и при мен е така, и се облегнах на възглавницата, а Мел се надвеси и се взря в единственото нещо, което още носех на себе си.
- Никога не съм виждал такъв кръст - рече той, след като го разгледа.
- Значи и това ти е за пръв път.
- Не съвсем - прихна Мел. - Виждал съм подобен.
- В смисъл?
- Това е медал - обясни ми той. - И баща ми е отличен с три-четири медала, но никой не е сребърен.
Сега, като си помисля, си давам сметка, че заради тази информация си е струвало да се разделя с девствеността.
В библиотеката на Мелбърнския университет имаше много книги за Първата световна война, в които, както би могло да се очаква, се наблягаше най-вече на Галиполи. Но сред страниците, където се разказваше за подвизите на австралийските пехотинци, бе вмъкната глава за английските военни ордени, присъждани за храброст, към която имаше и няколко цветни илюстрации.
Научих, че има Викториански кръст, Орден за вярна служба, Кръст за проявена храброст, Орден на Британската империя - разновидностите сякаш нямаха чет, - докато на страница четиристотин и девета не открих каквото търсех: Военен кръст, ивица бяло моаре с отвесни алени черти и медал от сребро с формата на кръст, върху четирите рамене на които е изобразена имперската корона. Присъжда се на офицери с чин, по-нисък от майор, за „проявена в боя храброст“. Започнах да си представям, че баща ми е кален в битките герой, починал съвсем млад от ужасните си рани. Ако не друго, това поне обясняваше защо е крещял толкова много - мъчел се е човекът, ето защо.
Продължих детективската си дейност, като отидох в един антиквариат в Мелбърн. Мъжът зад щанда само разгледа медала и ми предложи за него пет лири стерлинги. Не си направих труда да му обяснявам, че и петстотин да ми даде, пак няма да се разделя със скъпата вещ, но от мъжа поне разбрах, че единственият истински познавач на медалите в Австралия е някой си господин Франк Дженингс, можела съм да го намеря на Мафекинг Стрийт номер четирийсет и седем в Сидни.