Търговецът

Единственото полезно нещо, произлязло от целия труд, който бях хвърлила, бе, че се дипломирах с отличие. Това обаче не ме доближи ни най-малко до Англия. Отчаяна, се обадих по телефона в канцеларията на върховния комисар, откъдето ме свързаха със секретаря по трудовата заетост - жена, която ми съобщи, че с моята подготовка вероятно ще си намеря място като учителка. Допълни, че трябвало да подпиша договор за три години и сама да си покрия пътните разноски - хубаво го каза жената, като се има предвид, че нямах пари да отида до Сидни, камо ли до Обединеното кралство. Пък и ако исках да открия Гай Франсис Трентам, ми беше предостатъчно да стоя в Англия и около месец.

Втория път, когато се обадих в комисариата, същата жена ми обясни, че съм можела да замина за Англия и „на разменни начала“ - това означавало да работя една година почти без пари в някой хотел, болница или при възрастни хора, срещу което щели да ми покрият билета за отиване и връщане. Още не знаех какво смятам да правя в бъдеще, а и съзнавах, че това всъщност е единствената възможност да се добера до Англия и да открия някой свой роднина, ето защо отидох в кабинета на секретаря по заетостта и се подписах върху пунктирната линия във формуляра. Повечето ми приятели от университета решиха, че съм се побъркала, но те и не подозираха защо толкова искам да посетя Великобритания.

Корабът, с който поехме към Саутхамптън, едва ли беше много по-добър от параходите, с които преди около век и половина първите преселници в Австралия са се придвижили в обратна посока. Сложиха три от момичетата „на разменни начала“ в каюта, тясна почти колкото стаичката ми в университетското общежитие, и ако корабът се наклонеше с повече от десет градуса, моите спътнички Пам и Морийн се озоваваха върху моята койка. Всички бяхме подписали договор за работа в хотел „Мелроуз“ в квартал Ърлс Корт, който, както ни увериха, бил в центъра на Лондон. След пътуване, продължило около месец и половина, слязохме на пристанището - там ни посрещна очукан армейски камион, който ни закара в столицата и ни стовари на стълбите пред хотел „Мелроуз“.

Съдържателят ме разпредели в една стая отново с Пам и Морийн. С изненада установих, че очакваше от нас да се сместим в помещение, горе-долу, с размерите на каютата, където се бяхме намъчили като грешни дяволи. Тук поне не падахме една върху друга.

Мина половин месец, докато ме пуснаха да отскоча до пощата в Кензингтън, където разлистих телефонния указател на Лондон. В него не открих нито един човек с име „Трентам“.

- Значи не са включени в указателя - обясни момичето на гишето. - Което означава, че и да знаете номера, няма да ви свържат.

- Или че в Лондон не живее никой на име Трентам - допълних аз, примирена, че сега единствената ми надежда е Музеят на Кралския стрелкови полк.

Въобразявах си, че в Университета на Мелбърн съм се скъсала от работа, оказа се обаче, че в хотел „Мелроуз“ очакват от нас да спазваме работно време, на каквото не би издържал и кален в сраженията воин. Ала не бих си го признала за нищо на света, особено пък когато само след месец Пам и Морийн се отказаха от битката, поискаха с телеграма от родителите си в Сидни малко пари и по живо, по здраво се качиха на първия кораб за Австралия. Ако не друго, това поне означаваше, че ще се ширя сама в стаичката, докато пристигне следващият параход, натоварен с труженички „на разменни начала“. Да ви призная, и на мен ми идеше да си грабна багажа и да се прибера с двете момичета, но си нямах в Австралия никого, на когото да поискам с телеграма десетина лири стерлинги.