Сакатият бог

— Смята да завладее Първия меч, Древен — отвърна Ном Кала. — Търси… изкупление.

— Тя ли ти го каза, Гадателко на кости?

— Не, Древен. Тя гледа да е далече от Онос Т’уулан. Засега. Но аз съм родена на тази земя. Тя не може да върви по нея безнаказано, нито да крие силата на желанията си. Пътува на изток, успоредно с Онос Т’уулан. Първият меч също знае за нея, но остава непокорен.

— Той е Детеубиец, Древен — каза Калт Урманал. — Черна река е удавила ума му и тези, които избраха да го последват, вече не могат да се измъкнат от ужасното й течение. Не знаем какво е намерението на Първия меч. Не знаем какъв враг ще избере. Но той жадува за унищожение. Тяхното или неговото — все му е едно как ще паднат костите.

— Какво го е довело до това? — попита Рутан Гъд, смразен от думите на воина.

— Тя — отвърна Ном Кала.

— Той знае ли това?

— Да, Древен.

— Възможно ли е тогава да избере Олар Етил за свой враг?

Двамата Т’лан Имасс помълчаха за миг, а след това Калт Урманал рече:

— Не бяхме обмисляли тази възможност.

— Изглежда, че го е предала — изтъкна Рутан. — Защо да не й го върне?

— Той беше благороден някога — каза Калт. — Доблестен. Но сега духът му е наранен и върви сам, колкото и души да го следват. Древен, ние сме същества, склонни към… необузданост. В чувствата.

— Представа нямах — отвърна сухо Рутан. — Значи избягахте от един кошмар и намерихте друг, уви.

— Дирята ви е пълна със страдание — рече Ном Кала. — Не беше трудно да я проследим. Не можете да преминете тази пустиня. Никой смъртен не може. Бог е умрял тук.

— Знам.

— Но не си е отишъл.

— И това знам. Натрошен на милион къса, но всеки къс продължава да живее. Д’айвърс. И няма надежда да се слее отново в едно — твърде късно е и е минало много време. — Махна с ръка към мухите. — Лишени от разум, изпълнени с жалка потребност, неразбиращи нищо. — Кривна глава. — Не са много по-различни от вас.

— Низко паднахме и не го отричаме — отвърна Калт Урманал.

Рутан Гъд наведе поглед.

— С всички ни е така, Т’лан Имасс. Страданието тук е заразително, мисля. Просмуква се в нас, вгорчава мислите ни. Съжалявам за думите си…

— Не е нужно извинение, Древен. Ти каза истината. Дойдохме при вас, защото сме изгубени. Но все пак нещо ни държи тук, макар да ни зове забравата с обещанието за вечен покой. Може би също като вас търсим отговори. Може би също като вас копнеем за надежда.

Душата му се сви от тези думи и той извърна очи. „Не се поддавай! Не ги съжалявай!“ Надви сълзите си и рече:

— Не сте първите. Позволете да призова събратята ви.

Петима воини се извисиха от прахта зад него.

Уругал Втъкания пристъпи напред и заяви:

— Вече отново сме седмина. Най-сетне Дом на Вериги е пълен.

„Чу ли това? Всички вече са тук, Паднал. Не мислех, че ще можеш да стигнеш дотук. Наистина. От колко време градиш това сказание, тази своя неумолима книга? Всички ли са на местата си? Готов ли си за своя последен, обречен опит да спечелиш за себе си… каквото искаш да спечелиш?“