Последният довод на кралете [bg]

Юлвей го проследи с поглед, въздъхна дълбоко и с подрънкване на гривни, се отправи в противоположната посока. Ехото от стъпките му постепенно замря и Феро остана насаме със сенките и тишината.

Бавно и много внимателно тя изпълзя от коридора и навлезе в огромното пространство на залата. Подът блестеше — виещи се линии от светъл метал, вкопан в черната скала. Таванът, ако имаше такъв, изчезваше в мрака, високо, високо горе. По цялата дължина на стената вървеше вътрешен балкон, на двайсетина крачки от пода. Над него имаше втори, след него трети и така, докато не ставаха неясни очертания в мрака и накрая не изчезваха в сенките заедно със стените. И над всичко това висеше прекрасният механизъм. Обръчи от тъмен метал, големи и малки, блестящи кръгове и лъскави дискове, нашарени с неразбираеми символи. Движеха се. Въртяха се един около друг, а в центъра им имаше черна топка, единствената неподвижна точка от цялата конструкция.

Феро усети, че и тя се върти, а може би тя беше неподвижна, а цялата зала се въртеше около нея. Зави й се свят, беше като опиянена, останала без дъх. Голите като скала стени се издигаха нагоре и чезнеха в черния мрак, грубо издялани камъни, нито два еднакви, слепени без хоросан. Опита да си представи от колко ли камъни е построена цялата кула.

Хиляди. Милиони.

Какво каза Баяз на Края на Света? Къде един мъдър човек ще скрие камък? Насред хиляди други. Насред милиони. Обръчите и дисковете над главата й продължаваха да се въртят. Привличаха я, но най-силно я теглеше черната топка в центъра им. Беше като подканяща я ръка. Като глас, нашепващ името й.

Вкопчи пръсти в сухите процепи между камъните на стената и започна да се катери, ръка, крак, нагоре, нагоре. Беше лесно. Сякаш стената беше създадена, за да се покатери по нея. Не след дълго се прехвърли през металния парапет на първия балкон. Без да спира да си поема дъх, продължи нагоре. Мокра от пот, достигна втория балкон. Задъхана, стигна третия. Сграбчи парапета на четвъртия и се прехвърли през него. Загледа се надолу.

На дъното на черната бездна, на пода на залата се разстилаше целият Кръг на света. Карта. Светлият метал в камъка очертаваше брегове. На нивото на очите й, запълващ почти цялото пространство между извитите по стените балкони, на тънки като косъм нишки висеше и плавно се въртеше огромният механизъм.

Прикова поглед в черната топка в средата и дланите й се изпотиха. Изглежда, просто се рееше там, без нищо, което да я държи във въздуха. Сигурно трябваше да се замисли как беше възможно това, но всичко, за което можеше да мисли в момента, бе колко много иска да я докосне. Трябваше да я докосне. Нямаше избор. Един от обръчите проблясваше съвсем наблизо.

Понякога трябва да сграбчиш момента и да действаш, без много да мислиш.

Скочи върху парапета, остана приклекнала и събра сили за скока. Не се замисли. Ако го беше направила, щеше да реши, че лудост. Полетя в празното пространство с размахани във въздуха ръце и крака. Когато ръцете й хванаха най-външния обръч, цялата конструкция се залюля и разклати плавно настрани. А Феро се полюшваше отдолу и не смееше да си поеме въздух. Бавно и много внимателно притисна език в небцето си, набра се на ръце, прехвърли един крак през обръча тъмен метал и се изтегли нагоре. Скоро той я приближи до един от широките, набраздени с изписани символи дискове. Феро протегна крак и се прехвърли на него. Цялото й тяло трепереше от напрежение. Хладният метал се разтрепери под краката й, завъртя се, огъна се, разклати се, сякаш се опитваше да я хвърли от себе си при всяко движение на тялото й. Феро Малджин не изпитваше страх от нищо.