Последният довод на кралете [bg]

Толомей избухна в пламъци. Ярката светлина освети всички краища на огромната зала, проникна дори в процепите между камъните на стените. Закрила очи с ръка, Феро залитна назад. Надзърна между пръстите си и видя Толомей да се препъва заднишком по пода, да се мята бясно, да танцува, обгърната в ослепителни пламъци, с развяна коса от огнени езици.

Строполи се на земята и тъмнината отново се спусна, придружена от облак вонящ пушек. От единия коридор излезе Юлвей и тръгна през залата. Тъмната му кожа лъщеше от пот. Под едната си мишница носеше няколко меча. Остриета от тъмен метал, белязани с една сребриста буква, точно като онова, което носеше Деветопръстия.

— Добре ли си, Феро?

— Аз… — Огънят не беше донесъл топлина със себе си. Зъбите й тракаха от студ. — Аз…

— Върви. — Юлвей погледна намръщено тялото на Толомей, докато последните пламъци догаряха по кожата й. Феро най-после намери сили и започна да отстъпва заднишком. Стомахът й се сви на топка, когато дъщерята на Създателя се надигна от пода. Изгорелите дрехи на Кай и косата й се посипаха на фина пепел от тялото й. Изправи се, висока, слаба, гола и плешива като Баяз. Мъртвешки бледата й кожа блестеше гладка и непокътната.

— Винаги има усложнения — каза тя и изгледа свирепо Юлвей. — Никой огън не може да ме изгори, фокуснико. Не можеш да ме спреш.

— Но съм длъжен да опитам. — Магусът хвърли мечовете пред себе си и те полетяха във въздуха, завъртяха се, разпръснаха се настрани. Започнаха да се въртят в кръг около него и Феро, все по-бързо и по-бързо, докато накрая не се сляха в една размазана вихрушка от смъртоносен метал. Достатъчно близо, че ако протегнеше напред ръка, Феро рискуваше да загуби китката си.

— Не мърдай — каза й Юлвей.

Нямаше нужда да я предупреждава. Феро усети как я обзема познатият, изпепеляващ гняв.

— Първо да бягам, после да не мърдам. Първо Семето е на Края на света, после се оказва в центъра му. Първо тя е мъртва, после не е и краде чужди лица. Защо не вземете да си уточните версиите, дърти копелета такива.

— Те са лъжци! — изкрещя гневно Толомей и Феро усети ледения й дъх по бузата си. Прониза я до кости. — Използвачи! Не можеш да им вярваш!

— Но на теб мога, така ли? — изсумтя презрително Феро. — Майната ти!

— Тогава умри с тях — кимна бавно Толомей. Запристъпя на пръсти встрани. При всеки допир на стъпалото й до пода, по черния камък плъзваше кръг бяла скреж. — Не можеш да продължаваш да жонглираш вечно с ножовете си, старче.

Над бялото рамо на дъщерята на Създателя Феро видя Баяз бавно да се надига от пода. Навъсеното му лице беше изподрано и окървавено, придържаше едната си ръка с другата. В безсилно увисналия й юмрук се поклащаше някаква дълга тръба от черен матов метал, завършваща с кука в единия си край. Очите му се извъртяха към тавана, жилите по врата му изскочиха и въздухът над раменете му отново затрептя. Стомахът на Феро се преобърна, усети как погледът й се извръща нагоре, в посоката, в която гледаше Баяз. Към огромния механизъм, който висеше над главите им. Цялата му конструкция се разтърси.