Последният довод на кралете [bg]

Тримата я отведоха до порутена сграда, над чийто хлътнал покрив се издигаха ронещи се кули. Феро приклекна зад един ъгъл и зачака, докато Баяз почука с жезъла си на една разнебитена врата.

— Радвам се, че не откри Семето, братко — каза Юлвей, докато стояха пред вратата. — Това нещо е по-добре да остане погребано завинаги.

— Чудя се дали все още ще мислиш така, когато Стоте думи нахлуят с писъци по улиците на Агрионт?

— Бог ще ми прости. Има по-страшни неща от Калул и ядачите му.

Феро стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите. Зад един мръсен прозорец стоеше фигура и надничаше към Баяз и Юлвей. Висока, слаба фигура, с къса коса и черна маска на лицето. Жената, която преди време преследва нея и Деветопръстия из Адуа. Ръката й инстинктивно се стрелна към дръжката на сабята в колана и тогава осъзна, че я беше оставила на масата в двореца. Прокле се наум. Прав беше Деветопръстия, един нож в повече никога не е излишен.

Паянтовата врата се отвори, размениха се няколко прошепнати думи и двамата магуси влязоха, последвани от навелия глава чирак. Маскираната погледа още малко, после се дръпна от прозореца и изчезна. Вратата се затваряше бавно и Феро затича с всички сили напред, прескочи един жив плет и вкара крак между рамката и разнебитеното дърво. Промуши се настрани и изчезна в тъмнината на сградата. Зад нея ръждясалите панти изскърцаха и вратата изтропа в рамката си.

Отпред тръгваше дълъг коридор с прашни картини от едната страна и мръсни прозорци от другата. Феро вървеше с настръхнали рамене, през цялото време очакваше от сянката да изскочи маскираната жена. Но освен шума от стъпките отпред и безкрайното дрънкане на магусите, нищо друго не се случи.

— Мястото се е променило — казваше Юлвей — от деня, в който се бихме с Канедиас. От деня, в който свършиха Старите времена. Валеше тогава.

— Помня.

— Лежах ранен в дъжда, на моста. Видях ги как падат, баща и дъщеря. Паднаха от високо. Сега не мога да повярвам, че тогава гледката ме накара да се усмихна. Отмъщението е мимолетна тръпка. Колко съмнения отнасяме към гроба си. — Феро се усмихна ехидно. Тя да получи отмъщението си, пък съмненията все някак ще ги преживее.

— Времето донесе и на двама ни много съжаления — промърмори Баяз.

— С всяка следваща година стават все повече. Странно. Мога да се закълна, че докато лежах там, ми се стори, че първо падна Канедиас, а след това Толомей.

— Спомените понякога лъжат, особено ако си живял толкова дълго, колкото нас. Създателят хвърли дъщеря си, после аз него и така свършиха Старите времена.

— Свършиха, да — промълви Юлвей. — Толкова много беше загубено. А сега стигнахме и до това…