Последният довод на кралете [bg]

Когато понечи да отвори вратата, я обзе странно усещане. Като хладен бриз в горещ ден, в началото изненадващ, но после така приятен. По гърба й пробяга приятна тръпка и дъхът й секна. Постави ръка на старото дърво и усети приятния допир на жилите му по дланта си. Открехна леко вратата и надникна от другата страна.

От стената на Агрионт тръгваше тесен мост, най-много крачка широк, без перила, без парапет. Другият му край опираше в черния, лъщящ от дъжда камък на извисяващия се масив на Кулата на Създателя. Баяз, Юлвей и Кай стояха в края на тясната каменна пътека, точно пред портите. Бяха направени от черен метал и имаха светли кръгове в средата. Пръстени от изписани думи, които Феро не разбираше. Видя Баяз да изважда нещо от пазвата на ризата си. После кръговете се размърдаха, завъртяха се, започнаха бясно да се въртят и сърцето й заблъска като лудо. Вратите бавно се плъзнаха в стените. Тримата пристъпиха напред, бавно и някак с неохота, после изчезнаха в тъмния квадрат на входа.

Кулата на Създателя зееше отворена.

Феро тръгна към нея. Ниско долу под моста, в твърдия камък се блъскаше сива вода. Дъждът й подейства като целувка, вятърът щипеше кожата й. В далечината, към мрачното небе над горящия град се извиваха черни облаци дим, но очите на Феро бяха приковани в зеещия портал на кулата. Стиснала юмруци, тя спря за момент на прага.

После влезе в тъмнината.

Вътре не беше нито студено, нито топло. Въздухът беше толкова неподвижен и застинал, че Феро имаше чувството, че тежи върху раменете й и притиска ушите й отстрани. Само след няколко крачки шумът от стъпките й заглъхна, светлината изчезна. Вятърът, дъждът и откритото небе останаха само далечен спомен. Имаше усещането, че върви под стотици крачки мъртва земя. Сякаш дори времето спря. Приближи широк портал и надникна от другата страна.

Залата приличаше на храм, толкова голям, че можеше да побере целия храм в Шафа, където се стичаха хиляди, за да отправят молитвите си към Бог. В сравнение с тази зала, огромната сграда с големия купол, където Джизал дан Лутар получи короната си, изглеждаше като джудже. Такова огромно пространство, че дори просторните руини на Олкъс изглеждаха дребни и незначителни в сравнение с него. Обгърнато в мрачни сенки, изпълнено с потискащо ехо и оградено от заплашителен твърд камък място. Гробница на отдавна погребани великани.

Гроб на забравени богове.

И в центъра му стояха Баяз и Юлвей.

Дребни, малки като на насекоми фигурки, насред този лъщящ черен океан. Феро се притисна в студения камък и напрегна уши да различи думите им сред кънтящото ехо.

— Върви в оръжейницата и вземи няколко от остриетата на Създателя, а аз ще отида горе да донеса… другото нещо.

Баяз се обърна да върви, но Юлвей го хвана за ръката.

— Първо ми отговори на един въпрос, братко.

— Какъв въпрос?