Последният довод на кралете [bg]

— Феро Малджин, връщаш се от фронта, а? Винаги съм казвал, че ако ти падне възможност, ще избиеш целия свят. Ето я и твоята възможност. Харесва ли ти войната, Феро?

— И още как. — Тя хвърли лъка си и той изтрака по полирания плот на масата. Извади сабята от колана си и изхлузи колчана със стрелите през рамо. Бяха й останали съвсем малко стрели. Повечето бяха останали да стърчат от труповете на гуркулски войници в черните руини на покрайнините на града.

Но Феро не можеше да се зарадва на това.

Убиването на гуркули беше като яденето на мед. От малкото ти се прияжда повече, но от твърде многото започва да ти се гади. Отдавна беше забелязала, че труповете бяха мижава награда за усилията, които й костваха. Но сега нямаше връщане назад.

— Ранена ли си?

Феро стисна мръсната превръзка около ръката си и се загледа в избилото през сивия плат кърваво петно. Нямаше болка.

— Не — отвърна тя.

— Не е късно, Феро. Не е нужно да умираш тук. Мога да те върна обратно. Аз ходя където си поискам и вземам със себе си когото си поискам. Ако сега спреш да убиваш, кой знае? Може пък Бог да намери местенце в рая и за теб.

На Феро й беше дошло до гуша от проповедите на Юлвей. Тя и Баяз може и да не се доверяваха един на друг, но поне се разбираха. Юлвей не разбираше нищо.

— Раят? — погледна го подигравателно Феро и му обърна гръб. — Замислял ли си се, че може би адът повече ми подхожда?

По коридора се разнесоха стъпки. Тя усети гнева на Баяз още преди старият плешив бял да влети през вратата.

— Това малко копеленце! След всичко, което му дадох, как, мислите, ми се отплаща? — Кай и Сулфур се ошмулиха през вратата като двойка верни кучета по петите на господаря си. — Противопоставя ми се пред Висшия съвет! Казва ми да си гледам моята работа! На мен! Откъде може да знае този лигав малоумник кое е и кое не е моя работа?

— Проблеми с крал Джизал Великолепни? — изръмжа Феро.

Първия магус я изгледа през присвити клепачи.

— Само преди година в целия Кръг на света нямаше по-празна глава от неговата. Но сложи короната, подложи задника си на целувките на тълпа двулични старчета и няколко седмици по-късно вече се мисли за Столикус!

Феро вдигна рамене. Крал или не, Лутар никога не беше страдал от чувство за малоценност.

— Трябва да си по-внимателен на коя глава нахлупваш короната.

— Това е проблемът с короните, все на нечия глава трябва да стоят. В най-добрия случай, хвърляш я в тълпата и стискаш палци. — Баяз обърна навъсеното си лице към Юлвей. — Как са при теб нещата, братко? Ходи ли извън стените?

— Да.

— И? Какво видя?

— Смърт. Ужасно много смърт. Войниците на императора нахлуват в западните квартали. Корабите му са задръстили залива. Всеки ден пристигат нови и нови части и затягат обръча около града.