Последният довод на кралете [bg]

Тревогата на Юлвей стана още по-осезаема.

— Разделителят?

— Едно острие тук — прошепна Кай от ъгъла. — Едно в Другата страна.

Както винаги, Баяз не му обърна внимание.

— Може да премине през всичко, дори ядач.

— А ще може ли да премине през сто? — попита Юлвей.

— Само през Мамун ще ми е достатъчно.

Юлвей се изправи с въздишка от креслото.

— Добре тогава, води. Ще вляза още веднъж с теб в Кулата на Създателя.

Феро прокара език по зъбите си. Желанието й да влезе вътре беше неустоимо.

— Идвам с вас.

— Не, няма — изгледа я строго Баяз. — Ти стой тук и гледай сърдито. Това е истинската ти дарба, нали? Ще е жалко да те лиша от възможността да упражняваш таланта си. Ти идваш с нас — каза остро на Кай. — Знаеш си работата, нали, Йору?

— Да, господарю Баяз.

— Много добре. — Първия магус излезе от залата, последван от Юлвей и чирака си. Сулфур не помръдна от мястото си. Феро го изгледа навъсено и той й се усмихна. Облегна глава на дървената ламперия на стената и вдигна поглед към тавана.

— Тези Сто думи, те не са ли и твои врагове? — попита Феро.

— Най-старите и най-върлите ми врагове.

— Защо тогава не се биеш?

— О, има много други начини да се биеш, освен да се бъхтиш в калта навън. — Нещо в погледа на тези две очи — едното светло, другото тъмно — никак не допадаше на Феро. Имаше нещо зловещо в усмивката му. — И въпреки че ми се иска да остана да си бъбрим, трябва да вървя да задвижа колелата. — Той описа няколко кръга с пръст във въздуха. — Колелата не трябва да спират, нали, Малджин?

— Върви — троснато отвърна Феро. — Не те спирам.

— И да искаш, не би могла. Бих ти пожелал приятен ден, но съм сигурен, че не знаеш какво е това, защото досега не си имала такъв. — Той излезе от залата и затвори вратата след себе си.

Още преди да щракне бравата, Феро беше прекосила половината стая и отваряше прозореца. Последния път когато беше послушала Баяз, това й донесе само една загубена година. Отсега нататък сама щеше да взема решения. Дръпна настрана завесите и изскочи на тесния балкон. Навън валеше и вятърът разнасяше сухи листа по моравата. Огледа се набързо и видя само един от стражите — беше се увил в наметалото си и гледаше в другата посока.

Понякога трябва да сграбчиш момента и да действаш, без много да мислиш. Прехвърли крак през парапета, после другия, намести удобно стъпала и скочи. Ръцете й сграбчиха мокрия клон на дървото, залюля се до ствола и се спусна до земята. Снижи се ниско до мократа земя и притича зад един жив плет.

Чу стъпки и гласове. Този на Баяз и този на Юлвей, разговаряха. Ама и тези проклети магуси, обичаха да чешат усти.

— Сулфур? — разнесе се над вятъра гласът на Юлвей. — Все още ли е с теб?

— Защо не?

— Учението му пое… в опасна посока. Казах ти го, братко.

— Е, и? Калул не е толкова придирчив към служителите си…