Червена страна
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-428-2
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червена страна». Краткое содержание книги:
Далечна страна е земя на духове – необятно тревно море, неприветлива, прашна пустош и жарко слънце. Кой би тръгнал да я прекосява, рискувайки да остави костите си в калта, или ушите си да се полюшват на врата на някакъв проклет дивак? Оказва се – всички. Бунтовниците, оцелели след потушеното в Старикланд въстание, бягат преследвани от инквизицията. Авантюристи от всички краища на Съюза се стичат към заветните планини, където потоците изобилстват от злато. Търговци и предприемачи са загърбили сивотата на миналото и са отправили обнадеждени погледи към новите земи. Наричат ги Червена страна – дива земя, където единственият закон е този на добре наточената стомана, а грешките се плащат с кръв. Но ако знаеш прекия път и с мъничко късмет... Темпъл е човек с множество таланти, десетки професии и завидната дарба да избира винаги лекия път, а това е важно, когато целият ти живот е минал в страх и бягство. Но накъде да побегнеш, когато лекият път те е отвел до кръстопът? В миналото си Шай Саут е вървяла по преките пътища към щастието и знае, че те не водят доникъде. Остава този през Червената страна. За Лам пътят е един – този, който го отдалечава от миналото. За беда в Червена страна можеш да погребеш всичко друго – приятели и врагове, мечти и надежди – но не и миналото си.
В средата имаше маса, а на нея - купчина човешки глави. Светлината отвън играеше по тях и те гледаха към Джубаир с безизразни лица, хилеха се налудничаво, сякаш питаха с очи - гневни, винящи.
- Боже... - Той беше вършил истински касапници в името на всемогъщия, но такова нещо не беше виждал. Това тук не беше описано в никое от светите писания, освен може би в забранената седма книга от седемте, запечатана завинаги в параклиса на Великия храм в Шафа, онази, в която се разказваше за нещата, които Глъстрод донесъл от ада.
- Боже. - промърмори отново.
От тъмнината се надигна дрезгав смях, кожите се разлюляха и металните халки, на които бяха окачени, издрънчаха.
Джубаир се хвърли напред и започна да сече на посоки, но острието му не срещна нищо освен кожа и се оплете в нея. Докато се опитваше да го освободи, се подхлъзна в кървавата пихтия на пода и падна. Скочи на крака, започна да се озърта трескаво, а смехът кънтеше отвсякъде.
- Боже? - едва успя да изрече святата дума от странното усещане, надигнало се стомаха му. То плъзна едновременно нагоре и надолу по гърба, чак до тила, където косата му настръхна, до коленете, които се раз-трепериха. Ужасяващо чувство, най-вече защото почти не помнеше да го е изпитвал преди. Беше отдавна забравен детски спомен, изгубен в тъмнината на съзнанието му. Пророкът учеше, че онзи, който среща страх всеки ден, привиква лесно и заживява с него. Но онзи, който не познава страх, как да се изправи лице в лице с този ужасен странник?
- Боже. проскимтя Джубаир и започна да отстъпва заднешком към стълбите, когато изведнъж усети нечии ръце около себе си.
- Няма го - чу тих шепот зад гърба си. - Но аз съм тук.
- Проклятие! - крещеше озъбен Лорсен. Така бленуваната мечта да изправи известния Контъс пред Камарата на лордовете - окован във вериги, сломен, покрит с татуировки, които този път ще гласят „дайте на инквизитор Лорсен така заслуженото повишение“ - се беше изпарила като дим. Или удавена в кръв, по-точно казано. Тринайсет години бъхтене в онази наказателна колония в Англанд и за какво, за да се стигне дотук. Толкова път, толкова жертви, толкова унижения. Въпреки всичките му усилия експедицията се беше превърнала в същински фарс. И той добре знаеше на чия глава ще се стовари вината. Плесна яростно бедрото си. -Исках го жив!
- Ние също. - Коска наблюдаваше замислен опустошения форт през димната завеса. - Но съдбата невинаги е благосклонна към нас.
- Лесно ти е да го кажеш - кресна Лорсен. Като капак на всичко, беше изгубил половината си практици, по-добрата половина. Изгледа гневно Уайл, който още се суетеше с маската си. Как е възможно един практик от Инквизицията на Негово Величество да изглежда така - жалко, невсяващо никакво страхопочитание същество? От човека направо лъхаше нерешителност. Достатъчно силна, че да посее семето си у всеки застанал до него. През годините Лорсен неведнъж бе изпитвал съмнения и нерешителност, но беше направил това, което се очаква от всеки, стъпка ги, задуши ги в себе си, натика ги толкова дълбоко, че да не могат да изтекат навън и да продължат да тровят волята му.
Вратата изскърца и бавно се отвори. Стрелците на Димбик се размърдаха нервно и насочиха лъковете и арбалетите си към тъмния отвор в стената.
- Джубаир? - излая Коска. - Джубаир, хвана ли го? Проклет да си, отговори, като те питам!
Нещо излетя през вратата, отскочи от земята с едно глухо „туп“, търкулна се и спря до огъня.
- Какво е това? - попита Лорсен.
Коска размърда объркано устни:
- Главата на Джубаир.
- Съдбата невинаги е милостива - промърмори Бракио.
Още една глава излетя навън и падна в огъня. Третата уцели покрива на една от колибите, търкулна се надолу и тупна в канавката. Следващата падна сред стрелците. Един захвърли арбалета си и побягна настрани, а късата стрела се заби в една от бъчвите наблизо. Последваха още глави -с развети коси, провиснали от устите езици, - подскачаха по снега, въртяха се и пръскаха кръв.
Последната отскочи силно нагоре, изтърколи се покрай огъня и спря току пред краката на Коска. Лорсен не беше от хората, които се плашеха от малко кръв, но трябваше да признае, че остана леко притеснен от тази демонстрация на безмълвна бруталност.