Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Добре!
— Не можем да обсъждаме това, нали? — попита Нютон, след като синът му излезе.
— Точно така, сър. — Шоу замълча. — Това е важно по две причини. Първо, не желаем извършителите да знаят, че сме направили пробив по случая — а това би могло да се окаже сериозен пробив, мистър Нютон. Вие направихте нещо много важно. Втората причина е, че трябва да защитаваме вас и семейството ви. Хората, въвлечени в този случай, са доста опасни. Вижте нещата по следния начин: те се опитаха да убият бременна жена и четиригодишно момиченце.
Това привлече вниманието на мъжа. Робърт Нютон, който имаше пет деца, три от които момичета, не хареса чутото.
— Виждали ли сте хора около каменоломната? — попита Шоу.
— Какво искате да кажете?
— Когото и да е.
— Може би има още двама-трима, които секат дърва там. Зная имената им — искам да кажа малките им имена. И както ви казах, децата обичат да паркират там. — Той се засмя. — Веднъж трябваше да помогна на едно. Искам да кажа, че пътят не е кой знае колко хубав и едно хлапе беше загазило в калта и… — Нютон замлъкна. — Един ден, беше вторник, не бяхме на работа, защото кранът се счупи, а не ми се седеше вкъщи. Та излязох да насека малко дърва. От пътя излизаше един микробус. Имаха истински проблеми в калта. Трябваше да чакам десетина минути, защото беше блокирал целия път, хлъзгаше се и буксуваше.
— Какъв микробус?
— Тъмен. От онези с плъзгаща се странична врата — трябва да е бил правен по поръчка, защото стъклата му бяха от онези, тъмните.
„Ето!“ — помисли си Шоу.
— Видяхте ли шофьора или някой друг вътре?
Нютон помисли малко.
— Да. Беше чернокож. Спомням си, че крещеше. Предполагам, че му беше писнало да буксува така в калта. Искам да кажа, не го чувах, но можеше да се познае, че крещи, досещате ли се? Имаше брада и кожено яке като това, е което ходя на работа.
— Друго за микробуса спомняте ли си?
— Мисля, че издаваше шум, сякаш имаше голям V-образен осемцилиндров двигател. Да, трябва да е бил правен по поръчка, за да има такъв двигател.
Твърде силно развълнуван, за да се усмихне, Шоу погледна към хората си, които усилено си записваха.
— Вестниците писаха, че всички гадове са били бели — каза Нютон.
— Вестниците не винаги представят нещата правилно — отбеляза Шоу.
— Искате да кажете, че онова копеле, дето уби полицая, е чернокожо? — Нютон не хареса това. И той беше чернокож. — И се е опитал да очисти онова семейство…мама му стара!
— Мистър Нютон, това е тайна. Разбирате ли ме? На никого не можете да разказвате. Дори на сина си. Той беше ли е вас тогава?
— Не. Беше на училище.
— Добре. На никого не можете да казвате. За да защитите себе си и семейството си. Става дума за много опасни хора.
— Добре. — Нютон погледна към масата за момент. — Искате да кажете, че тук наоколо има хора е автомати, които убиват хора, тук? Не В Ливан или други такива, а тук?
— Горе-долу сте прав.
— Хей, човече, не съм прекарал една година във Виетнам, за да имаме такива неща тук.
Няколко етажа по-долу експертите от балистичната лаборатория вече бяха разглобили автомата. Всяко парченце беше почистено с малка прахосмукачка е надеждата, че може да се намерят нишки, които да съответстват на онези от микробуса. Частите бяха разгледани за последен път. Пораженията от водата бяха повредили повечето от щампованите детайли, голяма част от тях от мека стомана. По-здравата, устойчива на корозия балистична стомана на цевта и ударника бяха в малко по-добър вид. Самият шеф на балистичната лаборатория сглоби автомата, просто за да покаже на техниците, че все ОЩЕ знае как. Не бързаше и грижливо смазваше всяка част, като накрая пробва ударния механизъм, за да провери дали работи правилно.
— Окей — каза на себе си той. Остави оръжието на масата, като затворът беше спуснат, без да има куршум в цевта. След това извади пълнител за автомат „Узи“ и го зареди с двадесет деветмилиметрови куршума. Постави пълнителя в джоба си.
Посетителите винаги се изненадваха. Обикновено когато прострелваха оръжие, техниците носеха бели престилки, като лекари. Мъжът постави наушниците си, пъхна цевта в прореза и изстреля един куршум, за да провери дали автоматът наистина стреля. Стреляше. След това натисна спусъка и изпразни пълнителя за няколко кратки секунди. Сне пълнителя, провери дали автоматът е обезопасен и го подаде на помощника си.
— Отивам да си измия ръцете. Хайде да проверим тези куршуми. — Техникът от лабораторията по балистика беше взискателен човек.