Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Тук има кадър — каза Бурук, щом закрачиха по тесния път към лагера, през който трябваше да минат, за да стигнат до хана и пристанището.
— А войниците са за ескорт. Не е възможно вече да е имало стълкновения, нали?
Той сви рамене.
— По море — може би. Войната е започнала според мен.
Серен вдигна ръка и го спря.
— Виж там, онези тримата.
Трите фигури се бяха появили откъм редиците палатки. Войниците наоколо се държаха на разстояние, но не откъснаха очи от тях, когато се събраха по средата между двамата новодошли и лагера.
— Онази в синьото — познаваш ли я, Аквитор?
Тя кимна. Некал Бара, пребиваващата в Трейт чародейка, чиято мощ съперничеше на тази на самия Цеда.
— Мъжът вляво от нея, в черните кожи, е Арахатан, командирът на кадъра на батальон Хладната глина. Третия не го познавам.
— Енедиктал. Колегата на Арахатан в батальон Змийския пояс. Пред нас са тримата най-могъщи магове в Севера. Подготвят ритуал.
Тя закрачи към тях.
— Аквитор! Недей!
Без да обръща внимание на Бурук, Серен смъкна раницата и я пусна на земята. Беше привлякла вниманието на тримата магове. Отдалече видя подигравателно вдигнатите вежди на Некал Бара.
— Аквитор Серен Педак. Блудния наистина ви се усмихва.
— Подготвяте се за нападение. Не трябва да го правите.
— Не получаваме заповеди от вас — изръмжа Енедиктал.
— Каните се да ударите селата, нали?
— Само най-близките до границата — отвърна Некал Бара. — А и те са достатъчно далече, за да можем да покажем пълната си мощ — зад онези планини са, нали? Ако е рекъл Блудния, армиите на Едур вече трябва да са се събрали там.
— Ще заличим от лицето на земята тия самодоволни кучи синове — каза Енедиктал. — И ще сложим край на тази глупава война, преди да е започнала.
— Там има деца…
— Толкова по-зле за тях.
Без повече приказки тримата магове се разпръснаха да заемат позиции, на двайсет крачки разстояние един от друг. Обърнаха се към склона и извисените зад него планински ридове.
— Не! — извика Серен.
Появиха се войници и я обкръжиха; лицата им под ръбовете на шлемовете бяха навъсени и мрачни. Един от тях каза:
— Или това, или битки, жено. А в битките умират хора. Стой кротко. И мълчи.
Бурук Бледия докрета и застана до нея.
— Откажи се, Аквитор.
— Мислиш, че няма да отмъсти, така ли? Той ще разпръсне атаката, Бурук. Знаеш го.
— Може да не му остане време — отвърна търговецът. — О, своето село може би ще опази, но другите?
Блеснала мълния привлече вниманието й, тя се обърна и видя, че наблизо е останал само един от маговете — Некал Бара. После видя Енедиктал — на двеста крачки от тях. Завъртя се и успя да види и Арахатан, на още двеста крачки в противоположната посока. Още светкавици и двамата чародеи се появиха отново, на двойно по-голямо разстояние от Некал Бара.
— Разпръсват се — отбеляза Бурук. — Това ще е голям ритуал.
— Самият Цеда ще се намеси — каза един от войниците. — Чрез тези тримата. Останалият кадър е развърнат на още една левга в двете посоки. Скоро от четири села ще останат само пепелища.
— Това е грешка — промълви Серен.
Нещо набираше мощ между стоящите неподвижно чародеи. Синьо-зелена светлина, усукана и стегната като мълния около невидимо въже, свързващо тримата магове. Сиянието се усилваше като морска пяна, пяна която запращя и забълва искри, които заплющяха в тъмното като пипала.
Въздухът засъска. Светлината стана ослепителна, пипалата се гърчеха в нощния мрак. Извиващото се въже се напрегна, изплющя и се изопна между тримата магове.
Силата разцъфтя, изду се неудържимо напред и пипалата заплющяха във въздуха като крайници на гигантска, пометена от океанските вълни анемона.
Тъмнината отстъпи пред настръхналата енергия и сенките заиграха като побеснели.
Отекна внезапен вик.
Изопнатата верига от светлина се разкъса и грохотът на отприщването й изтътна в земята под стъпалата на Серен. Вълната се понесе към небето и помете нощта пред себе си. Гребенът й беше ослепително зелен пламък, огънатата стена след него — сияеща охра, прошарена с бялата плетеница на пяната.
Стената погълна нощното небе, а гребенът продължаваше да се издига, силата извираше нагоре и нагоре. Тревата около маговете почерня и се завихри на бяла пепел, пометена от ветровете.
Сред оглушителния грохот някой изкрещя, разнесоха се писъци. Серен видя как един войник залитна напред срещу бляскавата стена в основата на вълната. Тя го пое, смъкна броня и дрехи, след тях — коса и кожа, сетне погълна плътта му сред гейзер от кръв. Още преди нещастникът да рухне, костите му се пръснаха и върху настръхналата земя остана само един изправен ботуш пред кипящата стена. Пурпурен фонтан швирна нагоре, избледня и се стопи.