Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Тя примига и се огледа. Маговете ги нямаше.
— Вали, Аквитор. Хайде.
Стисна я за ръката и тя се остави да я повлече.
— Какво стана?
— Ти си в шок, Аквитор. Нищо чудно. Вземи, направил съм ти чай, от този на капитана. Порадвай се на слънцето — рядкост е напоследък.
Бързото речно течение влачеше баржата. Слънцето бе като смътен бронзов диск, но вятърът, лъхащ над речните въртопи, беше топъл. Тя пое чашата от ръцете му.
— До здрач ще стигнем — увери я Бурук. — До здрач ще видим очертанията му. Или поне пушека.
— Пушекът. Да, пушеци ще има.
— Гледай по-весело на нещата, Серен. Скоро ще се освободиш от мен.
— Не и ако войната бъде предотвратена.
— Не. Каквото и да стане, решил съм да те освободя от договора ти с мен.
Тя се вгледа в него, мъчеше се да се съсредоточи. Беше нощ. След магическата атака. В гостилницата. Войнишка глъч. На другия ден — днес — на север трябваше да тръгнат групи съгледвачи. Започна да си спомня подробности, сиянието на някаква странна възбуда, мъртвобледа като светлината на лампите в гостилницата.
— Защо?
— Нямам повече нужда от теб, Аквитор.
— Едур вероятно ще поискат мир. Може да се окажеш много по-зает от всякога, Бурук. — Отпи от чая.
Той кимна умислено и тя долови някакво примирение.
— О! Бях забравила. Трябва непременно да се направиш на безполезен.
— Да. Дните ми като шпионин свършиха, Аквитор.
— По-добре ще ти е, Бурук.
— Несъмнено.
— В Трейт ли оставаш?
— О, да. Това е домът ми в края на краищата. Реших никога вече да не напускам Трейт.
Серен допи чая. Мента и още нещо, което натежа на езика й. Потече гъсто и засищащо през мислите й.
— Отровил си този чай, Бурук. — Думите излязоха размазани.
— Трябваше, Серен Педак. След снощи. Не мога да позволя да мислиш трезво. Точно сега — не мога. Ще заспиш пак. Довечера ще те събуди някой от пристанищните работници. Ще се погрижа за това, както и за безопасността ти.
— Това поредното ти… поредното ти предателство ли е? — Усети как се отпусна върху пейката.
— Последното, момичето ми. Ако можеш, запомни това: Не исках твоята помощ.
— Моята… помощ.
— Макар че винаги си властвала над сърцето ми — добави той някъде от много далече.
Болката зад очите беше жестока. Тя примига и ги отвори. Беше нощ. Беше завита с наметалото си, подпъхнато около брадичката й. Бавното надигане и пропадане под нея и лекото скърцане й подсказаха, че все още е на баржата, най-вероятно вързана за каменен кей. Простена и се надигна.
Чу стъпки, после пред лицето й се появи халба.
— Изпий това, момиче.
Не позна гласа, но избута халбата настрана.
— Спокойно де — каза мъжът. — Това е ейл. Чист студен ейл. Да отнеме болката от главата ти. Виждаш ли, той каза, че ще те боли. А ейлът винаги ме оправя, като препия.
— Не бях пияна…
— Все едно, не спеше естествен сън. Все едно е, разбираш ли? Хайде, момиче, трябва да те разбудя и да си ходиш. Жена ми, разбираш ли. Тя е зле. Но той ми плати добре. Блудния ми е свидетел, повече, отколкото ще спечели човек с честен труд за година. Само за да седя до теб. Да видя дали ще можеш да станеш и да ходиш.
Тя се изправи с усилие, опита се да задържи наметалото, но го изтърва и то се смъкна на палубата.
Докерът, изгърбен сбръчкан старец, остави халбата и го вдигна.
— Обърни се, чедо. Ето ги и закопчалките. Студено е тази нощ — трепериш. Обърни се така, добре… готово.
— Благодаря.
Тежестта на наметалото изпъна мускулите й около врата и по раменете, болката в главата й запулсира.
— Някога имах дъщеря. Един благородник я взе. Дългове, нали разбираш. Може и да е жива още, може и да не е. По момичета си падаше оня. В Ледерас. Не можехме да останем там, нали разбираш. Не и след всичко това. Току-виж я срещне човек по улицата или пък каналът изхвърлил тялото й, както става. Все едно, като тебе беше височка, затуй ти го разправям. На, пийни си ейл.
Тя взе халбата и отпи три бързи глътки.
— Е, сега е по-добре.
— Трябва да тръгвам. Ти също — при жена си.
— Добре, дъще. Можеш ли да вървиш?
— Къде ми е раницата?
— А, багажа ти той го взе, каза, че можеш да си го прибереш. В сайванта зад къщата. Много беше точен за това. В сайванта, подчерта го. Да не влизаш в къщата, тъй рече. Изрично…
Тя залитна към стълбата.
— Помогни ми.
Две груби ръце я прихванаха под мишниците, смъкнаха се надолу и я подтикнаха, щом започна да се изкачва, после — за бедрата.
— Повече не мога, момиче — изохка старецът отдолу.
— И това стига, благодаря.
Градът беше тих, само две псета се бяха счепкали и джавкаха до някакъв склад. Серен забърза по улиците. Залиташе. Но точно както я беше уверил старецът, ейлът притъпи болката зад очите й. Мислите й скоро се избистриха.