Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Стигна до дома на Бурук Бледия, стара, но добре поддържана къща по средата на улицата малко по-навътре от крайречните складове.
Зад спуснатите кепенци не се виждаше светлина.
Серен се изкачи по стъпалата и опря ботуш във вратата.
Четири ритника — и резетата се счупиха. Междувременно съседите се бяха разбудили. Разнесоха се викове — призоваваха градската стража. Някъде надолу по улицата заби камбана.
Тя нахълта след рухващата врата в преддверието с окачените наметала. Нямаше слуги, никакъв звук не се чуваше отвътре. В тъмния коридор, после нагоре по стълбището до втория етаж. Нов коридор, стъпка по стъпка, все по-близо до спалнята на Бурук. През вратата. И вътре.
Той висеше на една от таванските греди, с подуто, потънало в сенките лице. Прекатурен стол на едната страна, опрян до тясното легло.
Писъкът се изтръгна от гърлото на Серен, изпълнен с гняв.
Отдолу — трополене на ботуши по стъпалата.
Тя изпищя отново и звукът потъна в дрезгаво хлипане.
„Винаги си властвала над сърцето ми.“
Димът се вдигаше на големи валма, бързо се спускаше надолу и се разгръщаше като сиво наметало над земите на север. Замъгляваше всичко, без нищо да скрие.
Обруленото от вятър и дъжд лице на Ханради Калаг беше изопнато и безизразно, взряно в чудовищното опустошение в далечината. Трул Сенгар стоеше смълчан зад главатаря на меруд и се чудеше защо Ханради бе решил да остане с него в този момент, когато воините му вдигаха становете си по гористите склонове наоколо.
— Хул Бедикт каза истината — заговори хрипливо главатарят. — Ще ударят изпреварващо. Селата на бенеда, хиротите и арапаите.
Нощ от червени огньове изпълваше севера. Най-малко четири села, сред които и родното село на Трул. Унищожени.
Той се извърна да огледа склоновете. Гъмжащи от воини, жени, роби, старци и деца. „Вече няма връщане. Ледерийската магия заличи домовете ни… Но тези домове бяха празни, селата бяха оставени на враните.“
И шепа окаяни нереки.
„Вече само пепелища.“
— Трул Сенгар — заговори Ханради Калаг, — съюзниците ни пристигнаха снощи. Три хиляди. Видели са те. Явно те познават добре, макар и само по име. Синовете на Томад Сенгар, но тебе — специално. Водача си го наричат Доминатора. Огромен мъжкар, дори за техния вид. Повече сиво, отколкото черно в гривата. Името му е Б’нага…
— Това не ме интересува, главатарю — прекъсна го Трул. — Злоупотребяват с тях безогледно, също като с нас, и това съвсем не е свършило. Не го познавам този Б’нага.
— Както казах, той те знае и иска да говори с теб.
Трул му обърна гръб.
— Няма да е зле да приемеш истината, Трул Сенгар…
— Някой ден ще разбера какво се върти в ума ти, Ханради Калаг. Твоето „аз“, което толкова добре се прикрива. Ханан Мосаг те принуди да се огънеш пред волята му. А сега коленичиш пред моя брат, императора. Узурпатора. Това ли трябваше да означава обединението на племената? Това ли е бъдещето, което искаше?
— Узурпатор. Такива думи може да ти донесат смърт или изгнание.
— Рулад е със западната армия — изсумтя Трул.
— Но духовете вече служат на него.
— Аха. И трябва да имаме шпиони между нас? Император, който се страхува от своите. Император, който държи да е неуязвим за упреци. Все някой трябва да говори в името на разума.
— Не говори повече за това. Не и на мен. Отхвърлям всичко, което казваш. Ти си глупав, Трул Сенгар. Гневът ти е породен от завист. Стига.
Обърна се и закрачи по тясната пътека надолу, а Трул отново остана сам на ръба на пропастта, над долините на прохода. Не му хрумна да се обърне и да види дали Ханради наистина е загубил сянката си.
Ръбът на пропастта. Откъдето можеше да погледне надолу и да види хилядите хора, пъплещи сред дърветата.
Три сухопътни армии и четири флоти бяха побрали цялото население на Тайст Едур. Този лагер пред него беше една левга широк и две — в дълбочина. Трул никога не бе виждал толкова много Едур, събрани на едно място. Хирот. Арапаи. Соланта. Бенеда.
Очите му уловиха движение долу, в края на командния район на Феар — трътлести, покрити с козина фигури. И усети как се смрази. „Нашите… съюзници.“
Джхеки.
Призовани от Едур, които бяха избивали. Поклонници на меча.
Току-що отминалата нощ още по здрач се беше стопила зад кошмарното изригване на магия. Невъобразими сили, отприщени от ледерийските магове в израз на несдържана от нищо жестокост. Ясно беше, че това ще е война на живот и смърт, нито едно парче земя нямаше да се отстъпва, завоеванието и унищожението за ледериите щяха да са синоними. Трул се чудеше дали Рулад се кани да отвърне по същия начин.